Свети Ириней Лионски (ок.130—ок.202)

От това, което ще бъде при антихриста се вижда, че той, бидейки отстъпник и разбойник, иска да му се покланят като на бог, и, бидейки раб, иска да го провъзгласяват за цар. Той, получавайки цялата сила на дявола, ще дойде не като праведен и законен цар, а като нечестив, неправеден и незаконен, като богоотстъпник, злодей и човекоубиец, като разбойник, повтарящ в себе си дяволското богоотстъпничество.

Той ще отстрани идолите, за да внуши, че сам той е бог и ще се превъзнесе като единствен идол съсредоточавайки в себе си многообразното заблуждение, отнасящо се до другите идоли, за да могат тези, които посредством различни мерзости са се покланяли на дявола, да му служат чрез този идол. За него апостолът във второто си послание до Солуняните казва така: "Докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като Бог в божия храм, показвайки себе си, че е бог" (2Сол. 2:3,4). Апостолът ясно показва неговото богоотстъпничество и това, че той ще се превъзнася над всичко, що се нарича бог или светиня, т.е. по-високо от всеки идол, защото наричаните при хората богове всъщност не са богове, и че той тиранически ще се старае да се представи като бог.

На всичко отгоре апостолът ни е открил и това, че храма в Иерусалим е бил построен по заповед на истинския Бог, защото сам апостола от свое име никого не е наричал Бог, освен истинския Бог, Отец на нашия Господ, по повелята на Който е построен иерусалимския храм; именно в него ще седи противникът, стараейки се да се представи за Христос, както казва и Господ:

"И тъй, кога видите да стои на свето място "мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира), тогава ония, които се намират в Иудея, да бягат в планините; който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде" (Мат. 24:15-17, 21).

Относно свършека на последното царство, т.е. на десетте последни царе, между които то ще се раздели и при които ще дойде сина на погибелта, Даниил казва, че на звяра ще му пораснат десет рога и по средата им ще порасне друг малък рог, и че три от първите рога ще бъдат изтребени от лицето му. Той казва: "И ето, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто, и който наглед стана по-голям от другите. Гледах, как тоя рог водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния, и настъпи време, светиите да завладеят царството" (Дан. 7:8, 20-22). После в обяснение на виденията му е казано, че четвъртият тук ще бъде четвъртото царство на земята, което ще надмине останалите царства, ще погълне цялата земя, и ще я стъпче и съкруши. И неговите десет рога - десетте царе ще въстанат, и след тях ще въстане друг, който ще надмине със зли дела всички, били преди него, и ще смири тримата царе; и ще говори слова против Всевишния Бог, и ще изтребва светците на Всевишния Бог, и ще замисли да промени времената и закона (НЕКА СЕ ЗАМИСЛЯТ ПРИЕЛИТЕ ПРОМЕНЕНИЯ КАЛЕНДАР И НАРУШЕНИЯТА В ПРЕДАНИЕТО - ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО, СЪКРАЩАВАНЕТО И ПРЕМАХВАНЕТО НА ПОСТНИ ПЕРИОДИ, ПРОМЯНАТА НА ЛИТУРГИЯТА, КРЪЩЕНИЕТО И ДРУГИТЕ ТАЙНСТВА - б.р.); и всичко ще бъде оставено в ръцете му за неопределено време и половината от времето, т.е. за три години и шест месеца, в течение на които той ще царува на земята. За него и апостол Павел във второто си послание до Солуняните, показвайки също така и причината за пришествието му, казва така:

"Тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата" (2Сол. 2:8-12).

И Господ също е казвал на невярващите в Него:

"Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете" (Иоан 5:43), под друг имайки предвид антихриста, който е чужд на Господа. Той е неправедния съдия, за когото е казано от Господа, че той ни от Бога се бои, ни от хората се срамува, към когото се е обърнала вдовицата, забравила Бога, т.е. земния Иерусалим, за отмъщение на врага. Това и ще направи той по времето на своето царуване, ще пресели царството си в този град и ще седне в Божия храм, прелъстявайки тези, които му се покланят, като че ли той е Христос. Затова Даниил казва още: "Отне Му всекидневната жертва и поруга мястото на Неговата светиня; и войнството биде предадено заедно с всекидневната жертва поради нечестие; а той, като повали истината върху земята, действуваше и успяваше..." (Дан.8:11-12).

И ангелът Гавриил, разяснявайки видението му, говори за това: "А към края на царството им, кога отстъпниците изпълнят мярката на своето беззаконие, ще се издигне един цар безсрамен и изкусен в коварството". А в половината на седмицата - казва - ще престане жертва и принос, и на крилото на светилището ще настъпи мерзост на запустението, и крайна предопределена гибел ще постигне опустошителя" (Дан.9:27); а половината на седмицата пък означава три години и шест месеца. От всичко това се разкриват не само подробности за богоотстъпничеството и делото на този, който ще възроди в себе си цялата дяволска заблуда, но и това, че един и същ е Богът-Отец, възвестен от пророците и открит ни от Христа. Защото ако Господ е потвърдил пророчествата на Даниил за свършека, казвайки: "И тъй, кога видите за стои на свето място "мерзостта на запустението", за която е казано чрез пророк Даниила" (Мат. 24:15); ангелът Гавраил пък разяснява на Даниил виденията, а той е архангел на Твореца на света, който е донесъл благата вест на Мария за видимото пришествие и въплъщение на Христа, - то очевидно се оказва, че един и същ е Бога, който е пратил пророците, обещал е Сина и ни е призовал към Своето познание. (Дан. 8:23); силата му е голяма и удивителна, и той ще разруши, ще устрои, и ще направи, и ще изтреби силните и светия народ; и яремът му ще бъде като златна верига около шията: коварството е в ръката му, и той ще се възгордее в сърцето си и с коварството си ще погуби мнозина, и ще стане гибел за мнозина, и ще разбие с ръка, като яйце. След това определя и времето на неговата тирания, в което ще бъдат призвани светците, принасящи на Бога чиста жертва.

Понеже в този живот някои идват в светлина и чрез вяра се обединяват с Бога, а други се отклоняват от светлината и сами се отделят от Бога, то Божието Слово идва и приготвя на всички прилично жилище, - на тези, които са в светлината - за да се наслаждават на нея и на благата й, а на тези, които са в тъмнина - за да търпят нейните бедствия. И затова той казва, че стоящите от дясната страна се призовават в царството на Отца, а тези от лявата страна Той ще изпрати във вечния огън, защото те сами са се лишили от всички блага. И затова апостолът казва: "Задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата" (2Сол. 2:10-12). Защото когато той, антихристът, дойде, то по собствено желание ще възроди в себе си богоотстъпничеството, и по свой произвол ще върши дела, каквито са му угодни, и ще седне в Божия храм, за да може прелъстените от него да му се покланят като на Христос, затова и заслужено ще бъде хвърлен в огненото езеро. А Бог поради Своето предзнание знае всичко това отнапред и в подходящото време ще изпрати такъв човек така, че те ще вярват на лъжата и ще бъдат осъдени всички невярващи в истината, и възлюбили неправдата. Иоан е изобразил неговото пришествие по следния начин в Откровението си:

"Звярът, който видях, приличаше на леопард; нозете му бяха като на мечка, а устата му - като уста на лъв; и даде му змеят силата си, и престола си, и голяма власт. И видях, че една от главите му като да бе смъртно ранена, но тая му смъртна рана заздравя. Тогава се почуди цялата земя и тръгна подир звяра; и се поклониха на змея, който бе дал власт на звяра, поклониха се и на звяра, казвайки: кой прилича на тоя звяр, и кой може да воюва с него? Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства; даде му се и власт да воюва четирийсет и два месеца. Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му, жилището Му и ония, които живеят на небето. И даде му се да воюва против светиите и да ги победи; даде му се власт над всяко коляно, език и народ. И му се поклониха всички жители земни, чиито имена не са написани в книгата на живота при Агнеца, заклан от създание мира. Който има ухо, нека чуе. Който откарва в плен, сам ще отиде в плен; който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит. Тук е търпението и вярата на светиите." След това говори за неговия оръженосец, когото също нарича лъжепророк: "Говореше като змей, и с всичката власт на първия звяр той действуваше пред него и караше цялата земя и жителите й да се поклонят на първия звяр, чиято смъртна рана бе заздравяла; и вършеше големи личби, та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците. И лъстеше жителите земни" (Откр. 13:2-10, 11-18).

Това е казано, за да не помисли някой, че той ще върши чудеса с божествена сила, а не с вълшебство и да не се учудва, че когато му служат демони и отрекли се ангели, чрез тях той ще извършва чудеса, с които ще прелъстява земните жители. По-нататък Иоан казва: "И ще заповяда да направят един образ на звяра, и даде му се да вложи дух в зверовия образ, та зверовият образ дори да проговори и подействува тъй, че да бъдат убити ония, които не биха се поклонили на зверовия образ. И ще бъде направен белег на името на звяра, или числото на името му; и числото му е шестстотин шейсет и шест", т.е. шест пъти сто, шест пъти десет и шест единици, за да се възстанови цялото отстъпничество, което е било в продължение на хиляди години. Защото за колкото дни е създаден този свят, толкова хиляди години ще просъществува. И затова книгата "Битие" казва: "Така бидоха свършени небето и земята и цялото им воинство. И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши" (Бит. 2:1-2). А това е и предсказание за миналото, както е било, и пророчество за бъдещето. Защото денят Господен е равен на хиляда години, и както за шест дни се е свършило творението, то очевидно е, че то ще свърши през шестхилядната година.

И затова по всяко време човекът, създаден в началото от Божиите ръце, т.е. чрез Сина и Духа, се възсъздава по Божи образ и подобие, защото плевелите, които всъщност са отстъпничество, се изхвърлят, а пшеницата, т.е. вярата, носеща плод на Бога, се събира в житница. Затова на спасяваните е нужна скръб, за да може по някакъв начин обработените, чувствителни, проникнати чрез търпение от Божието Слово и очистени от огъня, да бъдат годни за царски пир. Така един от тях, който бил осъден да бъде изяден от зверовете за това, че свидетелствал за Бога, казал: аз съм Христовата пшеница и ще бъда смлян от зъбите на зверовете, за да стана чист Божи хляб (Игнатий Богоносец).

Всичко е създадено за спасение на човека, за да може това, че има свободна воля и избор, да го направи зрял за безсмъртие и по-добре да го подготви за вечна покорност на Бога. Затова и творението е пригодено към човека, защото не човека е създаден за творението, а творението за човека. А народите, които дори не са поглеждали към небето, не са поднасяли благодарности на своя Творец и не са искали да видят светлината на истината, а са се лутали като прилепи, потопени в дълбините на невежеството си, Божието Слово справедливо е сравнило с капка от каца, малък наклон на везните и като че ли нищо: те са толкова полезни за праведните, колкото носи полза стъблото за прорастването на пшеницата, и сламата за топенето и обработката на златото. Затова, когато Църквата накрая бъде внезапно взета оттук, то ще бъде - казано е - скръб, каквато не е имало от началото и няма да има. Защото това е последната борба на праведните, в която те, побеждавайки, се увенчават с безсмъртие.

И затова в бъдещия звяр ще бъде възродено цялото безчестие и всякакво коварство, за да може цялата богоотстъпническа сила, събрана и заключена в него, да бъде хвърлена в огнената пещ. И между другото, името му ще е с числото шестстотин шейсет и шест, защото той възражда в себе си цялото разнородно зло, което е било преди потопа и е произлязло от отстъпничеството на ангелите. Защото Ной е съществувал шестстотин години, когато потопа е връхлетял земята, за да изтреби умножаването на земята заради нечестивото поклонение, което съществувало по времето на Ной. Антихристът ще възроди цялата заблуда, която е съществувала след потопа, измислените идоли, убиването на пророците и изгарянето на праведните. Защото издигнатия от Навуходоносор образ е бил висок 60 лакътя, широк 6 лакътя, и заради него Анания, Азария и Мисаил, които не му се поклонили, били хвърлени в огнената пещ, чрез своето приключение пророчески показвайки предстоящото накрая изгаряне на праведните. Защото целия този образ е бил предзнаменование за неговото пришествие и показвал, че единствено на него трябва да се покланят всички хора. И тъй, 600-те години на Ной, при когото бил потопът, причинен от богоотстъпничество, и числото на лактите на образа, заради когото праведните били хвърлени в горяща пещ, отбелязва числото на името на този, в когото се възражда цялото хилядолетно отстъпничество, неправда, безчестие, лъжепророчество и лъжа, затова земята ще бъде връхлетяна от огнен потоп.

При това положение на нещата, а и след като това число съществува във всички най-добри и древни преписи на Апокалипсиса, пък и тези, които лично са видели Иоан свидетелстват за него, и когато разума ни учи, че числото на името на звяра, съобразено с гръцкото пресмятане по съдържащите се в него букви излиза шестстотин шейсет и шест, т.е. толкова стотици и десетици, колкото единици, - защото еднаквото повторение на числото шест посочва възраждането на цялото богоотстъпничество (на антихриста), което е било в началото и по средата, и ще бъде в края на времената, - аз не знам, по какъв начин някои поради своето невежество са изпаднали в заблуждение, изкривявайки средното число на името, изваждайки от него петдесет и слагайки вместо шест десетици една. Мисля, че това се е случило поради грешка на преписвачите, както обикновено става, тъй като числата се обозначават посредством букви, и гръцката буква, означаваща числото шейсет лесно се е превърнала в гръцката буква йота. После някои са приели това без да го изследват, и при това едни просто и сляпо са употребявали числото десет, други пък, недоразбрали, са се осмелили да търсят името, съдържащо се в грешно и невярно число. Мисля, че тези, които без да искат и без лош умисъл са направили това, Бог ще дари с прошка. Що се отнася до тези, които заради тщестлавието си са се решили да определят името от грешното число и обозначават с някакво измислено от тях название предстоящото пришествие на антихриста, то те няма да останат ненаказани, защото са лъгали и самите себе си, а и тези, които са им вярвали. И първата вреда е тази, че те са се отклонили от истината и несъществуващото са приемали за истинно, после такъв непременно ще бъде подложен на голямо наказание, каквото ще бъде и за този, който добавя или съкращава нещо от писанието. Освен това и друга немалка опасност заплашва тези, които си приписват знанието за името на антихриста. Защото ако те предполагат едно име, а той дойде с друго, те лесно ще бъдат излъгани от него, мислейки, че още не е дошъл този, от когото трябва да се пазят.

Затова такива хора трябва да узнаят и да се върнат към истинското число на името, за да не бъдат причислени към лъжепророците. Но знаещите вярното число, възвестено от писанието, т.е. числото 666, нека първо да допуснат разделение на царството между десетте, после, на второ място, когато тези царе започнат да царуват и да поправят работите си и да умножават царството си, и неочаквано дойде някой, който ще си присвои царството им и ще уплаши упоменатите царе, някой, който има в своето име гореозначеното число, - нека признаят, че това наистина е мерзостта на запустението. Това казва и апостолът: "Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел" (1Сол. 5:3). Иеремия пък е открил не само неговото внезапно пришествие, но и коляното, от което ще дойде, казвайки: "От Дан се чуе пръхкане на конете му, от громкото цвилене на жребците му трепери цяла земя; ще дойдат и ще опустошат земята и всичко по нея, града и които живеят в него" (Иер.8:16). И поради това същото племе не се упоменава в Апокалипсиса в числото на спасяемите (Откр. 7:5-7).

Затова по-сигурно и безопасно е да чакаш сбъдването на пророчеството, отколкото да предполагаш и да предричаш някакви имена, защото могат да се намерят много имена, съдържащи в себе си гореозначеното число, и все пак този въпрос ще остане неразрешен. Защото ако се окаже, че има много имена, съдържащи това число, то се пита, кое от тях ще носи антихристът, който ще дойде? Това го казвам не поради недостиг на имена, съдържащи числото на името му, но от страх пред Бога и от ревност към истината, защото името Епанфас съдържа търсеното число, но за него не твърдя нищо. И името латинец съдържа числото 666, и е много вероятно, че последното царство носи това название, защото сега царуват латинците, но не искам да се хваля с това. Но от всички намирани от нас имена Титан - ако напишем първата сричка с две гръцки гласни Е и И - е най-вероятно, защото то съдържа гореозначеното число и се състои от шест букви, във всяка сричка по три букви. То е древно и не се употребява, защото никой от нашите царе не се е наричал Титан и нито един от идолите, открито почитани от гърците и варварите няма такова име; но у мнозина то се смята за божествено, така че и слънцето у сегашните властелини се нарича Титан, и съдържа известен намек за отмъщение и отмъстител; така иантихристът ще дава вид, като че ли отмъщава заради угнетените. Освен това то е древно име, правдоподобно, царско и по-подходящо за тиран. Затова, ако името Титан има на своя страна толкова много доводи, то голяма е вероятността да заключим, че антихриста, който ще дойде, може би, ще се нарича Титан. Аз, обаче, не се решавам твърдо да го обявя за име на антихриста, знаейки, че ако е било необходимо открито да бъде възвестено неговото име в настоящето, то би било обявено от този, който е и видял откровението. Защото откровението е било малко преди нашето време, но почти през нашия век, в края на царуването на Домициан.

Той посочва числото на името на антихриста, за да се предпазваме, когато дойде, знаейки кой е той; името му пък е премълчал, защото то е недостойно да бъде възвестено от Светия Дух. Защото ако то беше възвестено от него, то, може би, той би просъществувал дълго време. А сега, тъй като той е бил и го няма, и ще излезе от бездната и ще загине (Откр.17:8), като че ли не е съществувал, то името му не е възвестено, защото име на несъществуващ не се възвестява. А когато антихристът опустоши всичко на този свят, процарува три години и шест месеца и седне в Иерусалимския храм, тогава ще дойде Господ от небето на облаци в славата на Отца, и него и покорните нему ще изпрати в огнено езеро, а на праведните ще даде времена на царство, т.е. на успокоение, свещен седми ден, и ще възстанови обещаното наследство на Авраам, царството, в което, по думите на Господа мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова (Мат. 8:11).

† ВИЖТЕ ОЩЕ

Театърът на антихриста

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Светите Мощи на Свети Козма Етолийски

В памет на свети свещеномъченик Козма Етолийски (1714 – †1779)

Там, където минавал светецът, животът се преобразявал. Хората излизали да го посрещат на километри от своите села, ден и нощ слушали проповедите му, прости и едновременно с това удивително дълбоки и честни, изпълнени с Божествена благодат.Думите му прониквали в самото сърце на слушателите, дълбоко в душата, карали ги да се замислят за много неща. Проповедта на свети Козма пробуждала народното съзнание. Свети Козма е нямал само Дар на Учител, не е имал само Дар да извършва чудеса, но и имал още Дар на пророчество. Светията е бил Пророк. Пророк след Христа. Защото съществува Пророческо Дарование и след Въплъщението на Бог Слово, както и за това свидетелствува откъсът от Посланието на Блажения Апостол на народите Павел. Чрез молитва, пост и аскетизъм Светият е станал неопетнено огледало на Божествеността, приемайки светлината на Светия Дух и от Превисоки върхове е виждал това, което не е било възможно много хора да видят. Чистотата на разумните му и духовни очи вижда далечното бъдеще като настояще и предсказва събития, които след изтичане на време и много десетилетия се сбъднали. Други още не са се изпълнили или е близко тяхното изпълнение. Пророческият му поглед, с който разпознавал непознатите, се устремявал в дълбините на душата на събеседника му и предвиждал събитията, които будят удивление дори и у безверниците. Това казвал и Али паша на мюсюлманите, разгневен от това, че не му отдават нужната чест: „Ти си се побъркал. Не, знаеш какво говориш! Този Монах беше наистина Пророк… Дойде у дома ми в Тепелени и ме Благослови и ми каза всичко, каквото съм вършил, като да го имаше написано на хартия.“

Свети Козма е изричал действителни пророчества! Множество негови пророчески слова са се опазили от поколение на поколение чрез Преданието. Всеки град и село, които Светията е посетил, пази негово пророческо слово.

Предлагаме ви част от най-интересните пророчества:

- Кажи на онези идоли да не идват тук, ала да се върнат обратно. (По време на проповед в Асон – Кефалиния, изведнъж прекъснал проповедта си и изпратил един слушател в покоите на местния големец, казвайки горните думи. Пратеникът там намерил четири госпожи аристократки, облечени безсрамно „според венецианската мода – разгърдени“,които били готови да дойдат, за да проследят проповедта на Светеца. Забележете как равноапостолния светец нарича жени, на които им се виждат само някои разголени части от тялото – „ИДОЛИ“. Какво да кажем за съвременните жени, които ходят почти голи не само по плажовете, а дори и по улиците).

- Свободата ще дойде отдолу, откъдето текат водите. ( Свободата на Гърция е дошла от Пелопонес -1821-1829 г.).

- Това дете ще успее. Ще управлява Гърция и ще се прослави. (Той говорел за Йоан Колети- един от първите управници на новоосвоводена Гърция).

- Очакването ще настане, когато дойдат два Великдена заедно. (През 1912 г. празниците на Благовещение и Великден съвпаднали, тази година започва очакваното освобождение на Балканите).

- Причината за всеобща война ще дойде от Далмация. Първо ще се разпокъса Австрия и после -Турция. (Предсказание за Първата световна война).

- Ще видите редовна армия, ще видите и нередовна (партизанска-комунисти б.ред.). От тях много ще пострадате. (Събитията от 1946-1949 година в Гърция, когато гражданската война взема много жертви и причинява бедствия и разрушения).

- Бедата ще дойде от начетените. (Псевдоучените-еволюция, Просвещение, републиканизъм, комунизъм и под.).

- Ще дойде временно веднъж един лъжепророк. Да не му вярвате и му се радвате. Ще си отиде отново и няма да се върне. (комунистите)

-  Ще гледате плодовете и няма да можете да ги ядете. (вероятно радиоактивни - Чернобил)

- Ще дойде време, когато земята ще бъде опасана с една нишка (Електрическите далекопроводи, кабелите).

- Ще видите в полето каруца без коне да тича по-бързо от заек. (Железницата и автомобилите).

- Ще настъпи време, когато хората ще разговарят от едно отдалечено място с друго, например от Константинопол с Русия (телефона).

- Ще дойде време, когато дяволът ще влезе в една кутия и ще крещи от там. А от кутията ще стърчат рогата му. (Очевидно, става дума за телевизора. Свети Козма е предсказал неговото аморално и зомбиращо влияние).

- Ще дойде време, когато дяволът ще обикаля със своята тиква. (сателитите)

- Ще дойде време, когато светът ще бъде управляван от alala и balala (alala и balala — това е игра на думи. Свети Козма е има предвид бездушните механизми).

- Ще ви дадат твърде много, ще си го поискат обратно, но няма да могат (да си го вземат). (Заемите в които затъна Гърция).

- Ще излизат такива неща от училищата, че умът ви не може да си представи.

- Ще дойде време, когато крадците  и разбойниците вече няма да се крият в планините, а ще живеят и крадат в градовете.

- Много неща ще се случат. Градовете ще се обърнат на бордеи.

- И ако не се откажете от делата, които вършите, от произволите и грабежите, ще се погубите. На оня клон, дето окачвате сабите си, ще дойде ден, когато циганите ще окачват инструментите си. (важи и за нас)

- Хората ще дойдат до такова състояние, че да нямат дори дрехи, и всичко това поради факта, че ще станат лентяи.

- Хората ще обеднеят, тъй като няма да обичат дърветата и растенията.

- Ще настъпи време, когато православните ще враждуват помежду си. Аз пък ви призовавам към мир и съгласие.

- Ще настъпи време, когато няма да я има някогашната хармония между миряни и свещеници.

- Папата да кълнете, защото той ще е причината.

- Свещениците ще станат по-лоши и по-безчестни от обикновените миряни.

- Свещениците ще станат като обикновените миряни, а миряните ще се уподобят на зверове.

- Като чуете, че войната е започнала отдолу (Африка, Близкия Изток – б.ред.), тогава близо ще е.

- Ако войната започне отдолу, малко ще пострадате, ако започне отгоре, ще бъдете погубени.

- Турците ще научат тайната три дни по-бързо от християните.

- Скалите и рововете ще бъдат пълни с хора. (бежанците)

- Рововете и скалите на Дрополи ще бъдат пълни с бегълци.

- Ще дойде внезапно. Да имате торба зърно закачена на вратата. То ще ви пречи, когато бягате. Не го оставяйте. Вземете го със себе си, за да се хранят децата ви.

- Ще видите да летят в небето хора като черни птици и ще хвърлят огън по света. Които ще живеят тогава, ще бягат към гробищата ще вика: „Излезте, вие, мъртвите, за да влезем ние, живите“ (военните самолети).

- Антихристите ще си отидат, ще дойдат отново и после ще ги прогоните до Кокини Миля (далече в Азия).

- Чужда войска ще дойде. Ще вярва в Христа, но езика ви няма да знае.

- Ще дойде първо една лъжеромейска войска, да не й вярвате – ще се върне обратно.

- Турците ще си заминат, обаче ще дойдат отново. Ще стигнат до Ексамиля (град в Пелопонес, на шест километра южно от Коринтския провлак). Ще ги изгонят до Кокини миля. От турците една трета ще погинат, една трета ще се Кръстят, и само една трета ще отиде до Кокини миля (Кокини миля именували поробените дълбини на Мала Азия).

- В Константинопол ще се пролее кръв, така че тригодишно биче да плува в нея.

- Ще се роди звяр, който ще воюва срещу вас.

- Ще дойде време, когато прокълнатият дявол ще излезе от черепа (черупката) си.

- Ще ви поискат оръжието. Дайте едното, но другото оставете за себе си. Едно оръжие ще спаси сто живота.

- Молете се да се случи през деня, а не през нощта, през лятото, а не през зимата.

- Много неща ще се случат. Градовете ще заприличат на казарми.

- Големи къщи не правете, сушилни да правите, за да не влизат вътре…

- Нека в дома ви да има три врати: ако завладеят едната, вие да минете през другата.

- Вие ще побегнете наляво от планините,.. от пещерите не се плашете.

- Много ще се погубят от глад.

- Богатите ще обеднеят, а бедните ще умрат.

- Една шепа злато – една шепа брашно.

- Светът толкова ще обеднее, че ще се препасват с лозови пръчки.

- Ако намерят на пътя сребро, няма да се навеждат да го вземат. Обаче за един клас жито ще се избиват кой да го вземе пръв.

- След всеобщата война хората ще трябва да извървят половинчасов път, за да срещнат човек и да разговарят с него.

- Да носите Кръста на челото си, за да ви познаят, че сте християни.

- Ще ви наложат голям и непоносим данък, обаче не ще успеят.

- Ще ви обложат с данък кокошките и прозорците.

- Ще настане една бюрокрация, която ще има голямо бъдеще на Изток. (!)

- Ще поискат да ви вземат за войници. Няма да успеят обаче.

- Ще дойде време, когато враговете ще ви вземат дори пепелта от огнището. Но вие не изменяйте на вярата си, както това ще направят мнозина други.

- Дайте всичко, което ще ви поискат, пазете само душата си.

В памет на свети свещеномъченик Евтихий

Свети Евтихий произхождал от град Севастопол.
(В древността били известни няколко града, носещи името Севастопол, или Севастия; кой от тях се има предвид в дадения случай, не е известно. Бел.ред.)

Като чул благовестието за името Христово, той оставил родителите и приятелите си и дошъл при любимия ученик и апостол Йоан Богослов. Като го следвал навсякъде и подражавал на житието му, свети Евтихий се поучавал от него на божествена премъдрост и черпел от него, като от извор, Божия благодат. Като се преизпълнил с апостолска ревност, свети Евтихий ревностно изкоренявал бесовската прелест. Срещайки свети апостол Павел, Евтихий станал негов спътник и много се потрудил заедно с него, проповядвайки Евангелието и понасяйки мъжествено всички злочестини; ето защо свети Евтихий е считан за ученик и на евангелист Йоан Богослов, и на свети апостол Павел.

Свети Евтихий е причислен също и към числото на малките апостоли и се нарича апостол, въпреки че не влиза в числото на седемдесетте; той е удостоен с това име, защото се потрудил с най-старшите апостоли, благовестейки името на нашия Господ Иисус Христос, а също и защото бил поставен от тях за епископ за служение на словото и за принасяне на безкръвната жертва, и накрая, защото обиколил много страни с проповед за Христовото име не само с другите апостоли, но и сам. Впрочем, той не проповядвал сам Евангелието, тъй като винаги имал за свой спътник ангел Божий, който го подкрепял и му предсказвал всичко, което щяло да се случи с него. Този Христов апостол навсякъде понасял с търпение и затварянето в тъмници, и побоищата, страдайки мъжествено за своя Господ.

Веднъж, когато свети Евтихий бил затворен в тъмница и измъчван дълго време от глад, Бог му изпратил хляб от небето; този хляб бил донесен от невидима ръка; като изял хляба, Христовият апостол дотолкова се укрепил, че счел за нищожни всички мъчения, на които го предавали.

Друг път, когато бил окачен гол на едно дърво за мъчения и бил разкъсван с железни остриета, заедно с кръвта от чистото му тяло изтекло и благовонно миро и изпълнило въздуха с благоухание.

След това, когато хвърлили светия апостол в буен огън, внезапно се чул гръм от небето, излял се проливен дъжд с град и загасил огъня, а светецът останал жив и невредим и прославил Господа.

Светецът бил хвърлен на зверовете, за да го разкъсат, но щом го видели, те станали кротки като овце. Но най-чудно било това, че лъвът, пуснат срещу него, проговорил с човешки глас, прославил величието на нашия Господ и Спасител Иисус Христос и много изумил и дори довел в ужас всички, които наблюдавали зрелището.

Но какво чудно има в това? Нима Този, Който в древността могъл да отвори устата на Валаамовата ослица (виж Числ. 22:28-31), не би могъл и сега да отвори устата на лъва, за да проговори на човешки език, за изобличение и посрамване на нечестивите и за прослава на всемогъщата Си сила? Един и Същ Господ присъствал и чудотворил и тук, и там.

* Валаам, син Веоров, бил пророк от град Петор, при река Ефрат, близо до Харан, в Месопотамия. За него се носела мълва, че когото той благослови, ще бъде благословен, и когото прокълне, ще бъде проклет (Числ. 22:6.) Когато израилтяните, след като победили аморейските царе, тръгнали по-нататък и спрели в Моавската равнина, при Иордан, срещу Иерихон, моавитският цар Валак и мадиамските старейшини, изплашени от победите на израилтяните, се съгласили да повикат при себе си Валаам, за да прокълне израилтяните. Три пъти Валак определял място за това на различни височини (езически капища) и три пъти вразуменият от Бога Валаам вместо проклятия произнасял благословения, които завършил със славно пророчество за Месия. Ослицата на Валаам му попречила да тръгне и да извърши лошо дело - проклятие на израилтяните, а когато той почнал да я бие, принуждавайки я да тръгне, тя му продумала с човешки глас. Това събитие се има предвид в житието (ср. Числ. 22, 23.). Бел.ред.

За края на подвига на светия апостол е известно, че той бил доведен вързан от Ефес в родния си град Севастопол и там загинал. Службата, написана за него в Минея, споменава за начина на смъртта му: с меч била отсечена неговата честна глава, която Бог увенчал с благолепния венец на победата.*

* Свети апостол Евтихий загинал в края на I или в началото на II век. Бел.ред.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

В памет на свети мъченик Татион

Този свети мъченик бил родом от Мантиней, който се намирал в Клавдиополска митрополия, Гонориадска епархия.*

* Мантиней и Клавдиопол се намирали в Гонориадската област на северозападната малоазиатска римска провинция Витиния. Митрополии при гърците били наричани главните градове на провинциите, а епархии - градовете на провинциалните области. В административно отношение Мантиней се намирал под властта на Клавдиополския управител и Гонориадския епарх. Бел.ред.

Хванат от езичниците за това, че вярвал в Христа, той бил заведен в град Клавдиопол* при управителя на града Урбан и на разпита се обявил за християнин, за което и бил затворен в тъмница.

* Град Клавдиопол, който по-рано носел името Витиния, се намирал в малоазиатската област Витиния, близо до горното течение на река Билей. Бел.ред.

След това той бил подложен на повторен разпит и тъй като неизменно пребивавал в Христовата вяра, първо го пребили от бой с тояги, а после започнали да стържат тялото му с железни предмети, след което отново го били и започнали да го влачат из града.

Като стигнали до градските врати, светият мъченик се оградил с кръстния знак и в това време чул глас свише, който му благовестил радостно бъдеще, след което предал духа си на Господа.*

* Тъй като мъчител на свети Татион бил префектът Урбан, мъченическата му кончина е настъпила през времето на Диоклетиан, а именно - през 305 г. В своя месецослов император Василий го нарича Татиан. Бел.ред.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Свети Козма е изричал действителни пророчества! Множество негови пророчески слова са се опазили от поколение на поколение чрез Преданието. Всеки град и село, които Светията е посетил, пази негово пророческо слово.

Предлагаме ви част от най-интересните пророчества. Обърнете внимание по - надолу и на казаното за нашето бъдеще:

- Кажи на онези идоли да не идват тук, ала да се върнат обратно. (По време на проповед в Асон – Кефалиния, изведнъж прекъснал проповедта си и изпратил един слушател в покоите на местния големец, казвайки горните думи. Пратеникът там намерил четири госпожи аристократки, облечени безсрамно „според венецианската мода – разгърдени“,които били готови да дойдат, за да проследят проповедта на Светеца. Забележете как равноапостолния светец нарича жени, които въпреки, че са облечени с дълги рокли им се виждат само някои разголени части от тялото – „ИДОЛИ“. Какво да кажем за съвременните жени, които ходят с мъжки дрехи, впити по тялото или почти голи не само по плажовете, а дори и по улиците. Те стават оръжия на сатана, съблазнявайки околните и се превръщат в съвременни идоли).

- Свободата ще дойде отдолу, откъдето текат водите. ( Свободата на Гърция е дошла от Пелопонес -1821-1829 г.).

- Това дете ще успее. Ще управлява Гърция и ще се прослави. (Той говорел за Йоан Колети- един от първите управници на новоосвоводена Гърция).

- Очакването ще настане, когато дойдат два Великдена заедно. (През 1912 г. празниците на Благовещение и Великден съвпаднали, тази година започва очакваното освобождение на Балканите).

- Причината за всеобща война ще дойде от Далмация. Първо ще се разпокъса Австрия и после -Турция. (Предсказание за Първата световна война).

- Ще видите редовна армия, ще видите и нередовна (партизанска-комунисти б.ред.). От тях много ще пострадате. (Събитията от 1946-1949 година в Гърция, когато гражданската война взема много жертви и причинява бедствия и разрушения).

- Бедата ще дойде от начетените. (Псевдоучените-еволюция, Просвещение, републиканизъм, комунизъм и под.).

- Ще дойде временно веднъж един лъжепророк. Да не му вярвате и му се радвате. Ще си отиде отново и няма да се върне. (комунистите)

-  Ще гледате плодовете и няма да можете да ги ядете. (вероятно радиоактивни - Чернобил)

- Ще дойде време, когато земята ще бъде опасана с една нишка (Електрическите далекопроводи, кабелите).

- Ще видите в полето каруца без коне да тича по-бързо от заек. (Железницата и автомобилите).

- Ще настъпи време, когато хората ще разговарят от едно отдалечено място с друго, например от Константинопол с Русия (телефона).

- Ще дойде време, когато дяволът ще влезе в една кутия и ще крещи от там. А от кутията ще стърчат рогата му. (Очевидно, става дума за телевизора. Свети Козма е предсказал неговото аморално и зомбиращо влияние).

- Ще дойде време, когато дяволът ще обикаля със своята тиква. (сателитите)

- Ще дойде време, когато светът ще бъде управляван от alala и balala (alala и balala — това е игра на думи. Свети Козма е има предвид бездушните механизми).

- Ще ви дадат твърде много, ще си го поискат обратно, но няма да могат (да си го вземат). (Заемите в които затъна Гърция).

- Ще излизат такива неща от училищата, че умът ви не може да си представи.

- Ще дойде време, когато крадците  и разбойниците вече няма да се крият в планините, а ще живеят и крадат в градовете.

- Много неща ще се случат. Градовете ще се обърнат на бордеи.

- И ако не се откажете от делата, които вършите, от произволите и грабежите, ще се погубите. На оня клон, дето окачвате сабите си, ще дойде ден, когато циганите ще окачват инструментите си. (важи и за нас)

- Хората ще дойдат до такова състояние, че да нямат дори дрехи, и всичко това поради факта, че ще станат лентяи.

- Хората ще обеднеят, тъй като няма да обичат дърветата и растенията.

- Ще настъпи време, когато православните ще враждуват помежду си. Аз пък ви призовавам към мир и съгласие.

- Ще настъпи време, когато няма да я има някогашната хармония между миряни и свещеници.

- Папата да кълнете, защото той ще е причината.

- Свещениците ще станат по-лоши и по-безчестни от обикновените миряни.

- Свещениците ще станат като обикновените миряни, а миряните ще се уподобят на зверове.

- Като чуете, че войната е започнала отдолу (Африка, Близкия Изток – б.ред.), тогава близо ще е.

- Ако войната започне отдолу, малко ще пострадате, ако започне отгоре, ще бъдете погубени.

- Турците ще научат тайната три дни по-бързо от християните.

- Скалите и рововете ще бъдат пълни с хора. (бежанците)

- Рововете и скалите на Дрополи ще бъдат пълни с бегълци.

- Ще дойде внезапно. Да имате торба зърно закачена на вратата. То ще ви пречи, когато бягате. Не го оставяйте. Вземете го със себе си, за да се хранят децата ви.

- Ще видите да летят в небето хора като черни птици и ще хвърлят огън по света. Които ще живеят тогава, ще бягат към гробищата ще вика: „Излезте, вие, мъртвите, за да влезем ние, живите“ (военните самолети).

- Антихристите ще си отидат, ще дойдат отново и после ще ги прогоните до Кокини Миля (далече в Азия).

- Чужда войска ще дойде. Ще вярва в Христа, но езика ви няма да знае.

- Ще дойде първо една лъжеромейска войска, да не й вярвате – ще се върне обратно.

- Турците ще си заминат, обаче ще дойдат отново. Ще стигнат до Ексамиля (град в Пелопонес, на шест километра южно от Коринтския провлак). Ще ги изгонят до Кокини миля. От турците една трета ще погинат, една трета ще се Кръстят, и само една трета ще отиде до Кокини миля (Кокини миля именували поробените дълбини на Мала Азия).

- В Константинопол ще се пролее кръв, така че тригодишно биче да плува в нея.

- Ще се роди звяр, който ще воюва срещу вас.

- Ще дойде време, когато прокълнатият дявол ще излезе от черепа (черупката) си.

- Ще ви поискат оръжието. Дайте едното, но другото оставете за себе си. Едно оръжие ще спаси сто живота.

- Молете се да се случи през деня, а не през нощта, през лятото, а не през зимата.

- Много неща ще се случат. Градовете ще заприличат на казарми.

- Големи къщи не правете, сушилни да правите, за да не влизат вътре…

- Нека в дома ви да има три врати: ако завладеят едната, вие да минете през другата.

- Вие ще побегнете наляво от планините,.. от пещерите не се плашете.

- Много ще се погубят от глад.

- Богатите ще обеднеят, а бедните ще умрат.

- Една шепа злато – една шепа брашно.

- Светът толкова ще обеднее, че ще се препасват с лозови пръчки.

- Ако намерят на пътя сребро, няма да се навеждат да го вземат. Обаче за един клас жито ще се избиват кой да го вземе пръв.

- След всеобщата война хората ще трябва да извървят половинчасов път, за да срещнат човек и да разговарят с него.

- Да носите Кръста на челото си, за да ви познаят, че сте християни.

- Ще ви наложат голям и непоносим данък, обаче не ще успеят.

- Ще ви обложат с данък кокошките и прозорците.

- Ще настане една бюрокрация, която ще има голямо бъдеще на Изток. (!)

- Ще поискат да ви вземат за войници. Няма да успеят обаче.

- Ще дойде време, когато враговете ще ви вземат дори пепелта от огнището. Но вие не изменяйте на вярата си, както това ще направят мнозина други.

- Дайте всичко, което ще ви поискат, пазете само душата си.

Свети Козма ясно описва и причинителите на всички бедствия - тези които подготвят света за своя фалшив месия.

"Сега братя какви знамения очакваме ? Чакаме не друго, а Светият Кръст да засвети на небето по-силно от слънцето заедно с хиляди и хиляди, с десетохиляди Ангели, а лошите - като демони.Първо, децата на дявола, евреите, които не само не вярваха в Христа, но го разпнаха, тогава те ще видят Христос в цялата Му Слава и ще повярват, ще Му се поклонят, но тогава вярата им няма да им помогне. Ето защо, братя, християните, са Благословени и трижблажени, които Вярват сега. Но горко на неверниците.По-добре е за тях да не са били раждани.

Тогава Христос ще отдели Праведните от грешниците, както овчарят разделя козите от овцете...

В старите времена евреите погубиха и умъртвиха всички пророци, всички праведни учители, хиляди пъти отстъпиха от Христа.Последваха дявола така: направиха си златен телец и му се поклониха за бог, и него почитат до днес ( б.ред. евреите, разпръснати из различни страни, властват над икономическия живот, като банкери и лихвари. Стара им е болеста! Жалко, че бяха помамени от златния идол, но жалко и за тия, които им угаждат и вършат техните дела).

И сега това означава да дружиш, да приемаш, да ядеш и пиеш с дявола. Дръзнаха да разпънат и нашия Христос. Всеблагият въпреки всичко ги пазеше и закриляше, очакваше Господ след Разпятието Си да се покаят, но те не го сториха. Тогава ги прокле, отлъчи, разгневи им се и остави дявола в сърцата им, когото имат и до днес. Почерниха се душите им: от цял свят евреите тръгват да се събират в Йерусалим. Тогава Господ вдига императора от стария Рим и той обсажда евреите вътре в Йерусалим, където  бащите и майките колели децата си и ги изяждали. Само дяволът желае родителите да изяждат децата си, а не Господ.

Чувате ли братя мои колко нещастия се случват на човек, когато върши грях и Господ го изостави... Както е измъчвал евреите мъчи и нас, когато вършим грехове...

Ти искаш да продадеш Христа, а той не може ли да те предаде в ръцете на мъчителите демони?

И сега, понеже евреите са безсилни и не могат да разпънат отново Христос, всеки Велики Петък те го правят от восък, а после го запалват. Или пък вземат едно агне, удрят с ножове и го разпъват вместо Христос. Чувате ли злобата и омразата на евреите и дявола? Като се роди еврейско дете, вместо да го научат да се покланя и следва Господа, евреите подбуждани от своя баща - дявола, веднага след като се роди, го учат да хули Христос и Богородица и харчат 50 - 100 кесии жълтици за да намерят някое християнско дете, да го заколят, да вземат кръвта му и да се причастят с нея. Дяволът иска да пием кръвта на децата - не Господ. Христос ни заповяда да благославяме и да се молим за всички хора. Евреинът, колкото и да ти е приятел, отиди, поздрави го и чуй добре какво ще ти каже. Ти го поздравяваш и му пожелаваш добър ден, а той те кълне и ти пожелава лош ден. Защото "добър ден" е от Христос и евреинът нито иска да види, нито да чуе нещо такова. Загледай се в лицето на евреин, когато се смее. Зъбите му белеят, а лицето му е като избелено платно, тъй като носи Божието проклятие, сърцето му не се смее. Има дявола вътре в себе си, който не го оставя... И ако ти даде евреинът вино или ракия, невъзможно е да не са омърсени. Или ако не свари да ги опикае, поне ще се изплюе. Когато някой евреин умре, слагат го вътре в големи нощви и го измиват с ракия, за да изчезне лошата миризма. А тази същата ракия я допълват с благовонни треви и тогава я продават на християните - по-евтино за да ги омърсят. Продават риба в града евреите. Отварят устата на рибата, пикаят вътре и чак тогава я продават на християните.

Евреинът ми казва, че Христос е копеле, а Пресветата Богородица - блудница ( б.ред. Талмудическо богохулство. За да не се покаят пред народа си за извършеното престъпление (разпъването на Христа), първосвещениците създават талмуда - антиевангелие. Знаейки много добре, че ако се покаят пред народа, те ще трябва да бъдат убити с камъни, те измислят антихристиянска идеология на открит расизъм. С това оправдават себе си и хулят Бога, наричат християните гои = на свине, че те трябва да умрат и т.н.). За светото евангелие евреина твърди, го е писал дяволът.

Сега ми се отварят очите да видя евреина: един човек да ме ругае, да убие баща ми, майка ми, брат ми, дори окото ми да изкара, имам задължение, като християнин да му простя. Но да ругае Христа - нашия Бог, моята Пресвета, не желая да го виждам.

Ваша милост как ви дава сърцето да вършите търговия с евреите. Този, който се сдружава с евреите, купува и продава, какво показва? Показва и казва, че добре са направили евреите, щом са убили пророците и всички проповедници и праведници; добре са правили и правят, че ругаят нашия Христос и Пресветата ни Богородица; добре правят, че ни омърсяват и ни пият кръвта.

Тези неща защо ви ги казах, християни мои? Не за да убивате евреите ида ги преследвате, ала да ги оплаквате, че са оставили Бога и са тръгнали с дявола...

Достатъчно, братя християни, не мога да ви кажа нищо повече. Казах ви каквото Бог ме просвети."

( "Свети свещеномъченик и равноапостолен Козма Етолийски" стр. 96 - 100)

† ВИЖТЕ ОЩЕ

Театърът на антихриста

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Житие на св. Александър, Йоан и Павел, Константинополски патриарси

Св. Александър живял в царуването на Константин Велики. Участвал е в Първия вселенски събор вместо престарелия и болен патриарх Митрофан, след чиято смърт бил възведен в сан патриарх и управлявал Цариградската църква от 325 до 340 г. Той бил ревностен защитник на вярата и паството си от коварството на еретици и езичници.

Веднъж, както свидетелства историкът Созомен, езическите философи поискали да встъпят в спор за вярата с православния епископ. Александър се обърнал към оня, който бил избран за състезанието, и с твърдост му казал: “В името на Господа Иисуса Христа заповядвам ти да мълчиш!” И философът веднага онемял. Това чудо обърнало самия философ и мнозина други към Христовата вяра.

За друго едно чудо – внезапната смърт на Арий вследствие на молитвата на св. Александър – сведетелства неговия съвременник св. Атанасий Александрийски в писмото си до епископ Серапион. Еретикът Арий отхвърлял Божеството на Иисус Христос. За това лъжеучение бил осъден на Първия вселенски събор и предаден на отлъчване от Църквата. По-късно той проявил лицемерно разкаяние и склонил император Константин Велики да го помилва. Константин заповядал на патриарх Александър да допусне Арий до църковно общение. Но патриархът бил строг ревнител на истината. Той виждал неправдата и не желаел да бъде изпълнител на царската повеля.

Изпаднал в мъчително недоумение, Александър от все душа се обърнал към Бога и с пламенна молитва, щото сам Господ по каквито пътища знае, да не допусне да се вмъкне в Църквата най-злият нейн враг. И Бог изпълнил молитвата на праведника. На другия ден сутринта Арий, заобиколен от свои съмишленици, тръгнал да отиде в съборния храм. По пътя внезапно почувствал силни стомашни болки, паднал и умрял. Всички били поразени от внезапната смърт на еретика и то в минутата, когато той вече тържествувал от своя кощунствен успех. В това събитие всички признали чудното Божие застъпничество за опазване чистотата на светата православна вяра.

Св. Александър починал в 340 г. на 98-годишна възраст.

Св. Йоан Постник управлявал Църквата във време на император Анастасий и починал в 595 година.*

* Св. Йоан Постник († 595) бил четвърти по ред византийски патриарх, който носел името Йоан (пръв с това име бил светият Йоан Златоуст).

Св. Павел управлявал Църквата като патриарх само 5 години. Като видял засилването на иконоборческата ерес, той се отказал от патриаршеската катедра и се оттеглил в манастир. До самата си смърт Св. Павел не преставал да влияе чрез своите внушения и убеждавания за възстановяването на иконопочитанието.

Умрял в 784 г., като малко преди смъртта си приел велика схима.

Жития на светиите, София, 1991 година.

Кратко животоописание на св. Александър Невски

Св. Александър Невски е роден през 1220 година. Живял по времето, когато руските земи били под татарско владичество. Св. Александър бил княз на Новгородската област. По време на неговото управление шведският крал с многобройна войска се отправил на поход срещу Новгород. Княз Александър поел защитата на града си, като възложил всичките си надежди за победа на Бога. Двете армии се срещнали при р. Нева. Новгородският княз с Божия помощ удържал славна победа, за която бил наречен "Невски".

По-късно св. Александър бил утвърден от татарския хан за велик княз Владимирски, Киевски и Новгородски. Тогава той станал единствен защитник на православната вяра и народа против татарите. Но св. княз действал не с меч, а с мъдрост и търпение. Св. Александър управлявал десет години и за това време направил много добри дела за вярата, Църквата и народа. Св. Александър Невски предал Богу дух на 14 ноември 1263 година на 44-годишна възраст. Бил погребан в съборната църква в манастира "Рождество Богородично", близо до гр. Владимир. На гроба му ставали множество чудеса. При император Петър Велики мощите на св. Александър били тържествено пренесени в Петербург и положени в построената в негова памет Александро-Невска лавра.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

Театърът на антихриста

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Житие и страдание на светия мъченик Мамант

Светият мъченик Мамант се родил в Пафлагония (1). Родителите му, Теодот и Руфина, били знатни хора: и двамата произхождали от рода на патрициите (2), били почитани, богати и сияели с благочестие. Те не могли да скриват дълго своята вяра в Христа и горещата си любов към Него, и открито пред всички изповядали своето благочестие и мнозина обърнали към Христа. Затова за тях донесли на Александър, наместник на град Гангър (3). На този наместник била дадена заповед от царя - по всякакъв начин да разпространява и утвърждава почитането на езическите богове, а християните и всички, които не се подчиняват на тази царска заповед, да измъчва и убива.

Като повикал Теодот на съд, Александър започнал да го принуждава да принесе жертва на идолите. Но Теодот даже не искал да слуша това, което му говорел наместникът. Александър, макар и да бил готов веднага да предаде на мъчение непокорния, се въздържал поради знатния произход на Теодот: защото нямал право да безчести и измъчва потомците на патрициите без изричното разрешение на царя. Затова Александър изпратил Теодот в Кесария Кападокийска (4) при управителя Фавст. Този управител колкото бил усърден в своето безбожно нечестие, толкова бил жесток по отношение на християните. Като видял Теодот, Фавст веднага го затворил в тъмница. Последвала мъжа си и жената на Теодот, блажената Руфина, макар и по това време да била бременна: тя отишла в тъмницата заедно с него и тук търпяла страдания за Христа. Теодот знаел немощта на тялото си и виждал неистовата жестокост на мъчителя, но желаел по-добре да умре, отколкото да съгреши в нещо против благочестието. Боейки се, че няма да му стигнат сили да понесе предстоящите тежки мъчения, той се обърнал с усърдна молитва към Господа.

- Господи, Боже на силите - молел се Теодот, - Отец на възлюбения Твой Син! Благославям Те и Те прославям за това, че си ме удостоил да бъда хвърлен в тази тъмница за Твоето име. Но Те моля, Господи: Ти знаеш моята немощ - приеми духа ми в тази тъмница, за да не се похвали врагът ми заради мене.

Бог, Който “е създал сърцата и вниква във всичките техни дела” (5), чул Своя верен раб и скоро му изпратил блажена кончина; извеждайки душата му от тъмницата на тялото, Той я вселил в светлите небесни обители. Жената на Теодот, блажената Руфина, претърпявайки в тъмницата лишения и страдания и обзета от голяма скръб по мъжа си, преждевременно родила син. Гледайки новороденото дете и бездиханното тяло на мъжа си, тя със съкрушение и сълзи се молела на Бога:
- Боже, Който си създал човека и от реброто му си сътворил жената, заповядай и аз да отида по същия път, по който е отишъл мъжът ми, и като ме освободиш от този краткотраен живот, ме приеми във вечните Ти обители! Родения младенец Сам Ти възпитай, както знаеш! Бъди за него баща и майка, и пазител на живота му!
Викайки към Бога в своята печал, тази честна и свята жена била чута от Него и освободена от тялото, и отишла във вечната свобода, предавайки душата си в ръцете на Господа. А младенецът останал жив сред мъртвите си родители.

Тогава Господ, Който “пази младенците” (Пс. 114:5 (слав.), благоволил да открие случилото се на една знатна и благочестива жена на име Амия, живееща в Кесария. В сънно видение чрез Своя Ангел й наредил да измоли от управителя телата на светците, преставили се в тъмницата, и да ги погребе с чест; а младенеца да вземе при себе си и да го възпитава като свой син. Като се събудила, Амия побързала да изпълни това, което й заповядал Господ, и измолила от управителя разрешение да вземе от тъмницата телата на починалите затворници. Бог склонил към милост жестокото сърце на управителя и той не възпрепятствал желанието на благочестивата жена. И ето, Амия, влизайки в тъмницата, намерила телата на двамата затворници, лежащи един до друг, а сред тях - красивия и радостен младенец. Тя взела телата на светците и с чест ги погребала в градината си, а младенеца взела със себе си. Амия била бездетна вдовица и водела целомъдрен живот. Тя обикнала младенеца като свой син и започнала да го възпитава по християнски.

Младенецът растял, но до петата си година нищо не говорел. Първата дума, която казал на Амия, станала негова втора майка, била “мама” (“Мама” означава гърди или майка, бел.ред.) и от тази дума бил наречен Мамант. Амия го дала да се учи да чете и пише, и той скоро надминал всичките си връстници, и всички се удивлявали на разума му.

Тогава в Рим царувал нечестивият Аврелиан (6). Той принуждавал всички да се покланят на идолите, и не само възрастните мъже и жени, но и малките деца, при което на децата обръщал особено внимание, надявайки се, че те, като малолетни и неразумни, лесно могат да бъдат прелъстени и насочени към всяко зло дело. Освен това нечестивият цар мислел, че децата, свикнали от малки да ядат идоложертвено месо, на старини ще бъдат още по-усърдни идолопоклонници. Затова с различни ласкателства той ги привеждал към своето нечестие. Много от децата, дори и юношите, наистина се поддавали на измамата и се подчинявали на царската воля. Но тези, които били другари на Мамант от училище, следвайки наставленията му, не изпълнявали царските заповеди. Защото Мамант, имащ от младини “мъдрост, която е седина за людете, и безпорочен живот, който е възраст на старостта” (7), доказвал на другарите си нищожеството на езическите богове, бездушни и безсилни, и ги поучавал в познаването на Единия истинен Бог - Когото почитал сам - и да Му принасят духовна жертва - съкрушен дух и смирено сърце (Пс. 50:19).

По това време на мястото на Фавст в Кесария бил изпратен от царя друг управител, на име Демокрит. Той бил голям ревнител на своята нечестива и безбожна вяра и дишал гонения и убийства срещу християните. Донесли му за Мамант, че той не само сам не се покланя на боговете, но и другите момчета, учещи с него, развращава и учи на християнската вяра. Тогава блаженият юноша бил на петнадесет години. Той бил отново сирак, тъй като неговата втора майка - Амия, оставяйки голямо имущество на своя приемен син - свети Мамант, като на единствен наследник, отишла при небесното богатство, приготвено за обичащите Бога.

Като чул за светия, Демокрит изпратил хора за него и, когато го довели, най-напред го попитал християнин ли е и истина ли е това, че той не само не се покланя на боговете, но и развращава другарите си, учейки ги да не се подчиняват на царската заповед.

Блаженият юноша, като съвършен и зрял мъж, без страх отговорил:

- Аз съм същият този, който не смята за нищо вашата мъдрост. Вие сте се отклонили от правия път и блуждаете в такава тъмнина, че даже не можете да гледате към светлината на истината; оставяйки истинния и жив Бог, вие сте пристъпили към бесовете и се кланяте на бездушни и глухи идоли. А аз никога няма да отстъпя от моя Христос, и доколкото мога, се старая всички да обръщам към Него.

Изумен от дръзновения отговор на свети Мамант, Демокрит се разгневил и заповядал незабавно да го отведат в храма на техния скверен бог Серапис (8), и там насила да го заставят да принесе жертва на идола. А Мамант, без ни най-малко да се бои от гнева на управителя, спокойно му възразил:

- Не бива да ме оскърбяваш: аз съм син на родители, произхождащи от знатен сенаторски род.

Тогава Демокрит попитал стоящите наоколо за произхода на светия и като узнал, че той е родом от древните римски сановници, и че Амия, знатна и богата жена, го е възпитала и го е направила наследник на своето богато имущество, не се решил да го предаде на мъки, защото в действителност нямал право на това. Затова като го оковал в железни вериги, го изпратил при цар Аврелиан, който тогава бил в град Еги (9), и в писмо му обяснил всичко, отнасящо се до Мамант.

Царят, като получил писмото на Демокрит и го прочел, веднага заповядал да доведат юношата при него. Когато мъченикът застанал пред него, царят започнал по всякакъв начин да го скланя към своето нечестие, ту със заплахи, ту с ласкателство, обещавайки му дарове и почести, и казвал:

- Прекрасни юноша, ако ти пристъпиш към великия Серапис и му принесеш жертва, ще живееш с нас в двореца, ще бъдеш възпитан като цар, и всички ще те почитат и възхваляват, и ще бъдеш щастлив; а ако не ме послушаш, жестоко ще погинеш.

Но младият Мамант мъжествено му отговорил:

- О, царю! Да не бъде това - да се поклоня на бездушните идоли, които вие почитате като богове. Колко безумни сте вие, покланяйки се на дърво и бездушен камък, а не на Живия Бог! Престани да ме прелъстяваш с лукави думи, защото, когато мислиш, че ми оказваш благодеяния, в действителност ме измъчваш, а когато ме измъчваш, с това ми оказваш благодеяние. Знай, че всички обещани ми от тебе благодеяния, дарове и почести за мене биха се оказали тежки мъки, ако бих ги обикнал вместо Христа, а тежките мъки, на които обещаваш да ме предадеш за Христовото име, ще бъдат за мене голямо благодеяние, защото смъртта за моя Христос за мене е по-скъпа от всякакви почести и богатства.

Така безстрашно говорел пред царя свети Мамант, имайки в юношеско тяло разум и сърце на съвършен мъж: защото Божията сила може и малкото момче да покаже като непобедим Голиат (10), “от устата на младенци и кърмачета” да си стъкми похвала (11) и толкова да умъдри малолетното дете, че то да разбира по-добре от старците. Всичко това се изпълнило при младия Мамант: не го убедили думите на беззаконния цар, не го прелъстили даровете, не го изплашили мъченията, които приел с по-голяма радост, отколкото големи почести.

Разгневеният мъчител веднага заповядал да го бият безпощадно. Но свети Мамант понасял мъченията с такова търпение, като че не чувствал никаква болка.

Царят му казвал:

- Само обещай, че ще принесеш жертва на боговете, и веднага ще бъдеш освободен от мъченията.
Мъченикът отговорил:
- Нито със сърцето си, нито с устата си няма да се отрека от моя Бог и Цар - Иисус Христос, дори и десет хиляди пъти повече рани да ми бъдат нанесени; тези рани ме съединяват с моя възлюбен Господ и аз желая ръцете на моите мъчители да не се уморяват, защото колкото повече ме бият, толкова повече блага ми доставят от Подвигоположника Христа.
Аврелиан, виждайки, че Мамант ни най-малко не се страхува от страданията, заповядал да горят тялото му със свещи. Но огънят, сякаш срамувайки се от тялото на мъченика, не се докоснал до него, а се обърнал срещу лицата на мъчителите. И царят се разпалил от гняв и се възпламенил от ярост по-силно, отколкото Христовият мъченик от веществения огън: защото колкото мъченикът не обръщал внимание на страданията, толкова сърцето на мъчителя се възпламенявало. Царят заповядал да бият свети Мамант с камъни. Но това страдание за мъченика, преизпълнен с любов към Христа, било толкова приятно, като че някой го обсипвал с благовонни цветя. Тогава царят, виждайки, че по никакъв начин не може да постигне успех, осъдил мъченика на смърт и заповядал да го хвърлят в морето. Като завързали за шията му оловна тежест, слугите го повели към морето. Но и тук Господ не оставил Своя раб, а “заповядал на Ангелите Си да го опазят” (Пс. 90:11). По пътя към морето му се явил Ангел Господен, блестящ като мълния. Като го видели, слугите оставили свети Мамант и със страх побегнали назад. А Ангелът взел мъченика, отвързал оловната тежест и като го отвел на една висока планина в пустинята, близо до Кесария, му заповядал да живее там.
Живота си в пустинята свети Мамант започнал с пост. На тази планина той постил четиридесет дни и четиридесет нощи и се явил като втори Моисей (Изх. 24:18), в чиито ръце бил даден нов закон: защото към него слязъл глас от небето и жезъл. Приемайки този жезъл, Мамант, по повеление свише, ударил с него в земята, и начаса от утробата на земята се появило Евангелие. След това той устроил неголяма църква и се молел в нея, четейки светото Евангелие. По Божие повеление при свети Мамант се събирали зверовете от тази пустиня, като овци при пастир, и като разумни същества го слушали и му се покорявали. За храна му служело млякото на дивите зверове, от което правел сирене - и не само за себе си, но и за бедните: защото, след като направел много сирене, той го носел в град Кесария и го раздавал на бедните.
Скоро из цяла Кесария се разпространил слух за Мамант. Тогава Александър - не този, за когото се спомена по-горе, а друг, - поставен по същото време за наместник в Кападокия, човек жесток и много зъл, узнавайки всичко за светия, го помислил за вълшебник и изпратил войници на коне да го намерят в пустинята и да го доведат при него. Слизайки от планината, свети Мамант сам срещнал конниците и ги попитал кого търсят. Те, мислейки го за овчар, пасящ овцете си на планината, отговорили:
- Търсим Мамант, който живее някъде в тази пустиня; не знаеш ли къде е сега?
- Защо го търсите? - попитал ги блаженият.
Войниците отговорили:
- За него са донесли на наместника, че е вълшебник, и ето, наместникът ни изпрати да го хванем и да го доведем за мъчения.
Тогава той им казал:
- Приятели, ще ви разкажа за него, но преди това влезте в колибата ми и като си починете от труда, подкрепете се с храна.
Войниците тръгнали с него към жилището му и той им предложил сирене. Когато те започнали да ядат, при тях дошли сърни и диви кози, които били свикнали да ги дои подвижникът. Мамант издоил мляко и предложил на войниците да пият, а сам застанал на молитва. И започнали да се събират още повече зверове. Като ги видели, войниците се изплашили, хвърлили храната и дошли при блажения. Той ги успокоил, а след това им казал, че той е същият Мамант, когото търсят. Тогава те му казали:
- Ако сам желаеш да отидеш при наместника, върви с нас; а ако не искаш, пусни ни сами, защото ние не смеем да те водим. Но те молим, направи така, че зверовете да не ни сторят зло.
Свети Мамант успокоил войниците и им наредил да вървят напред.
- Вървете - казал той - първо вие, а след това и аз ще отида сам.
Като се отдалечили, войниците очаквали идването на Мамант при градските врати, защото без съмнение вярвали на думите на този дивен мъж и даже не смеели да си помислят нещо лошо за него. А Мамант, вземайки със себе си един лъв, тръгнал след войниците. Когато влязъл през градските врати, лъвът останал с тях; а войниците повели Мамант и го представили на наместника Александър.
Като видял светеца, наместникът веднага започнал да го разпитва:
- Ти ли си този вълшебник, за когото съм слушал?
Светецът отговорил:
- Аз съм раб на Иисуса Христа, Който изпраща спасение на всички вярващи в Него и изпълняващи Неговата воля, а влъхвите и магьосниците предава на вечен огън. Кажи ми: защо ме повика при себе си?
- Затова, че не зная - отговорил наместникът - с какви вълшебства и магии ти дотолкова си укротил дивите и люти зверове, че живееш сред тях и, както съм чувал, заповядваш им като на разумни същества.
На това свети Мамант казал:
- Който служи на Единия, Жив и Истинен Бог, никак няма да се съгласи да живее с идолопоклонници и злодеи. Затова и аз пожелах по-добре да живея със зверовете в пустинята, отколкото с вас в селищата на грешниците. Защото зверовете се укротяват и ми се подчиняват съвсем не с вълшебство, както ти мислиш - аз даже не зная в какво се състои вълшебството, - но те, макар и да са неразумни същества, умеят да се боят от Бога и да почитат Неговите раби. А вие сте много по-неразумни от зверовете, защото не почитате истинния Бог и безчестите Неговите раби, като немилосърдно ги мъчите и убивате.
Като чул тези думи, наместникът се разярил и веднага заповядал да закачат светия мъченик, да го бият и да стържат тялото му с железни остриета. Но мъченикът, макар и да бил много нараняван, понасял всичко това с такова мъжество, сякаш не чувствал никакво страдание: той нито извикал, нито простенал, а само с умиление издигал очи към небето, откъдето очаквал помощ, каквато наистина получил: защото внезапно чул глас от небето, който му казал:
- Дръж се и бъди мъжествен, Мамант!
Този глас чули и много от вярващите, които стояли наблизо и още повече се утвърдили във вярата. А свети Мамант, напълно укрепен от него, никак не мислел за мъките. Дълго измъчвали светеца, стържейки тялото му; накрая го хвърлили в тъмница, докато приготвят пещта, в която наместникът замислил да го изгори. В тъмницата седели до четиридесет други затворници. Когато те изнемогнали от глад и жажда, свети Мамант се помолил - и ето, през прозорчето долетял гълъб, държащ в устата си храна, светла като бисер и по-сладка от мед; като я сложил пред свети Мамант, гълъбът отлетял. Тази храна се умножила за всички затворници, както някога се умножили в пустинята малкото хлябове за множество народ (Мат. 14:19-20). Като вкусили от тази чудесна храна, затворниците се подкрепили. И отново, по молитвите на свети Мамант, в полунощ вратите на тъмницата се отворили и всички затворници излезли; останал само свети Мамант. Когато пещта се разпалила добре, мъченикът бил изведен от тъмницата и хвърлен в нея. Но Бог, Който някога оросил Вавилонската пещ за тримата отроци (Дан. 3:8), направил същото и за Мамант, и сред горящия пламък изпратил прохлада на Своя раб. Мъченикът, възпявайки и славейки Бога в пещта, прекарал в нея три дни, докато огънят угаснал напълно и въглените станали на пепел. След три дена наместникът, като видял, че Мамант е още жив, се изумил и казал:
- Толкова ли е голяма силата на този вълшебник, че даже огънят не може да се докосне до него?

Мнозина от народа, като видели, че огънят ни най-малко не се докоснал до светеца и не му причинил вреда, познали истинния Бог и приписвайки на Него Единия това чудо, прославяли силата Му.

А безумният наместник не поискал да познае силата на всемогъщия Бог, но като извел мъченика от пещта и видял, че огънят не му е навредил, приписал това на вълшебството и изрекъл много хули срещу истината. Накрая осъдил мъченика да бъде изяден от зверове. Довели светеца в цирка (12) и пуснали срещу него гладна мечка; но тя, като се приближила, се поклонила на светеца и лежала в нозете му, прегръщайки стъпалата му. След това пуснали леопард, но и той с кротост обгърнал шията му, целувал лицето му и облизвал потта от челото му. В това време притичал към него и един лъв - същият, който дошъл със светеца от пустинята, и като изскочил от цирка, проговорил на светеца с човешки глас (защото Бог, за да яви Своята всемогъща сила, отворил устата на звяра, както някога на Валаамовата ослица) (13), и му казал:

- Ти си моят пастир, който ме пасе в планината!
И като изрекъл това, в същия миг се нахвърлил върху множеството народ, сред който имало и елини, и иудеи, и възрастни, и деца. И по Божия воля вратите на цирка се затворили сами, а звярът разкъсал множество народ, така че и самият наместник едва се спасил: малцина от онези, които били в цирка, успели да избегнат яростта на лъва, който в свирепостта си хващал и разкъсвал всички. Но светецът укротил лъва и го отпратил в пустинята. Наместникът отново хванал светеца и като го въвел повторно в цирка, пуснал срещу него най-свирепия лъв. Но и този лъв за миг станал кротък и легнал в нозете на светеца. Виждайки това, народът гневно скърцал със зъби срещу светеца и викал на наместника:
- Отведи лъва, а ние ще убием с камъни този вълшебник!

И започнали да хвърлят камъни по мъченика. Един от езическите жреци, по заповед на мъчителя, силно ударил светеца с тризъбец в корема и го разсякъл, така че всичките му вътрешности се изсипали. Свети Мамант ги взел и като ги държал със собствените си ръце, излязъл от града. Една от вярващите жени събирала в съсъд кръвта му, изтичаща като вода. Като извървял 200 сажена, свети Мамант намерил пещера в една каменна скала и заспал в нея. Тук чул глас от небето, призоваващ го в небесните обители и с радост предал духа си в ръцете на Господа, за Когото усърдно пострадал (14).

Така свети Мамант приел мъченически венец. Светите му мощи били погребани от вярващите на мястото, на което завършил живота си и там ставали много изцеления и чудеса, както става ясно от думите на свети Василий Велики, който в своята проповед към народа в памет на мъченик Мамант казал:
“Споменавайте светия мъченик - тези, които са го видели във видение, които от живеещите на това място го имат за свой помощник, на когото от призоваващите неговото име е помогнал на дело, когото от заблудените в живота е поучил, които е изцелил от недъзи, чиито деца, вече умрели, отново е върнал към живот, чийто живот е продължил - всички, събрали се заедно, принасяйте хвала на мъченика”.

Когато Юлиан Отстъпник (15), по това време още млад и желаещ да остави след себе си паметник на благочестието (макар че още тогава бил вълк в овча кожа), започнал да строи над гробницата на свети Мамант великолепна църква в негова чест (правейки това не от благочестие, а от тщеславие и лицемерие), тогава наистина могло да се види преславно чудо. Защото това, което се построявало през деня, през нощта се разрушавало: поставените стълбове се превръщали в купчина развалини; едни от камъните не успявали да се задържат в стената, други ставали твърди, така че било невъзможно да се дялат; трети се разпадали на прах; всяка сутрин намирали цимента и тухлите разпилени от вятъра и ответи от мястото си. И това било за изобличение на зловерието на Юлиан, и знамение за бъдещото му гонение срещу Църквата Божия. Такова чудо се извършило на гроба на светеца: той не желаел в негова чест да бъде построена църква за тези, на които в скоро време предстояло гонение за истинската вяра.
По молитвите на Твоя мъченик Мамант, Господи, покажи ни личби за добро и ни избави от гонещите ни, за да Те славим заедно с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

1. Пафлагония - провинция на Римската империя, намираща се в южната част на Мала Азия 2. Патриции - висше съсловие в Римската империя. 3. Гангър - главният град на Пафлагония.

14. Свети Мамант загинал в 275 година. 15. Император Юлиан царувал от 361 до 363 г. Ставайки император, той отстъпил от християнската вяра и си поставил за задача на живота си възстановяването на езичеството, поради което и се нарича Отстъпник.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

В памет на 3618-те мъченици, пострадали в Никомидия

			* В 284 г. Римската империя се разделила на Източна и Западна: Източната управлявал Диоклетиан, а Западната - неговият приятел Максимиан, царували от 284 до 305 г. **  Никомидия - столица на Източната империя, резиденция на император Диоклетиан.

При царуването на римските императори Диоклетиан и Максимиан* в Никомидия** пострадали за Христа 3618 мъченици, дошли от Александрия.

След убийството на свети Петър, архиепископ Александрийски, убийците му повярвали в Господа, заедно с всичките си домашни и с много други, желаещи да умрат за Христа. Вземайки със себе си жените и децата си и всичките си близки, те доброволно отишли в Никомидия на мъчение за Христа и се явили пред царя, възкликвайки: “Ние сме християни!”.

Като чул това, Диоклетиан се смутил и отначало посредством ласкателства ги увещавал да се отрекат от Разпнатия, но когато те не се подчинили, заповядал на войниците да ги посекат пред него с мечове и да хвърлят телата им в планинските пропасти.

Много години по-късно честните мощи на светите мъченици били намерени, поради последвалите от тях чудеса.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Житие на свети Иоан Постник, патриарх Константинополски

Светителят Иоан се родил в Константинопол; и се подвизавал по времето на царете Юстин (1), Тиберий (2) и Маврикий (3). Първоначално бил майстор на златни изделия; по своя добродетелен живот бил мъж благочестив, обичащ нищетата, страннолюбив и богобоязлив.

Като приел в дома си един палестински монах на име Евсевий, Иоан живеел заедно с него. Веднъж, когато вървели заедно, този монах бил от дясната му страна. Неочаквано чул, че някакъв непознат му казва: “Не бива, отче, да вървиш от дясната страна на великия”. Това било Божие предзнаменовение за Иоан, че ще му бъде поверено великото архиерейско служение. Монахът го разказал на блажения Евтихий, патриарх Константинополски (4), който започнал да увещава Иоан да приеме пострижение, тъй като го смятал за достоен да бъде в църковния причт.

Стоейки на молитва в църквата на свети Лаврентий, свети Иоан имал следното откровение: в олтара той видял множество светии, които обличали върху себе си бели, блестящи дрехи и пеели прекрасни песнопения. След това от олтара излязъл някакъв човек със съсъд, от който щедро раздавал милостиня на множеството събрали се бедни; но съсъдът не оставал празен. Когато един от бедните възкликнал: “Господи, помилуй, кога най-сетне ще се изпразни този съсъд!” - и съсъдът веднага се изпразнил. Това откровение накарало преподобния да се замисли и той се удивлявал на видението, което било предзнаменование както за бъдещия му сан, така и за голямата му щедрост към бедните.

След известно време Константинополският патриарх Евтихий починал и, по Божия воля, свети Иоан, като достоен, бил избран и предназначен за ръкоположение, но не се съгласявал, докато не видял следното страшно видение: от едната страна се виждало море, стигащо до небесата, и страшна огнена пещ; от другата страна - множество ангели, които му казвали: “Ти не приемаш престола - нека бъде някой друг, но ти ще бъдеш наказан от всички нас”.

			* Газа е разположена на брега на Средиземно море. В древността била един от петте най-известни филистимски градове и служел за граница на хананейците в Южна Палестина. В Новия Завет за Газа се споменава само в историята за обръщането на велможата на етиопската царица Кондакия (Деян. 8:25). От IV в. Газа била вече християнски град, а през VII в. била покорена от мюсюлманите. Бел.ред.

След като ангелите заплашително му казали това, той, макар и против желанието си, се покорил и бил поставен за Константинополски патриарх. В този сан той водел постнически и добродетелен живот до самата си смърт, както свидетелстват за това чудесата му. С молитвата си и кръстното знамение той укротил силно морско вълнение. Направил да прогледне един слепец на име Иоан, от Газа*, полагайки на очите му частица от Тялото Христово с думите: “Изцелилият слепия по рождение, да изцели и тебе”, и слепият начаса прогледнал.

Веднъж, по Божие допущение, в Константинопол имало страшен мор. Преподобният се молел Бог да отклони Своя праведен гняв. На един от верните си слуги заповядал да вземе два съсъда - единият пълен с малки камъчета, а другият празен, да стои на мястото, където донасяли мъртвите и да ги брои, пускайки камъчета от пълния съсъд в празния. Първия ден слугата изброил триста двадесет и трима мъртъвци и съобщил за това на светеца. Свети Иоан предсказал, че морът ще се прекрати; което започнало да се сбъдва с всеки изминат ден, защото втория ден слугата, който стоял там и броял донесените мъртъвци, видял, че са по-малко, третия ден - още по-малко, а в неделя, според предсказанието на светеца и по молитвите му, морът окончателно се прекратил.

Въздържанието на свети Иоан било такова, че шест дни не вкусвал никаква храна, а на седмия - малко плодове: или пъпеши, или грозде, или смокини. Така се хранел през цялото време на своето светителство. Спял съвсем малко, и то седейки; при това завързвал неголяма връвчица за една свещ и слагал съд с вода, та когато свещта догори и връвчицата падне в съда, се чувал шум, който го събуждал. Светецът постоянно пребивавал в молитва и подвизи, борейки се със страстите. Многократно обръщал в бягство нашествието на другородци и избавял от гибел града със своите молитви и пост; опазил паството си невредимо от видими и невидими врагове; бил много милостив, бил баща на сираците, хранител на бедните, защитник на обидените, ревнител по Бога, изкоренител на всяко зло.

Веднъж в петък на светеца било известено, че на другия ден ще има конно състезание: тогава било събота на Петдесетница. И светецът отговорил: “Да няма конно състезание в светата Петдесетница!” и паднал на колене, се молел на Бога да се яви някакво знамение за осуетяване на това дело. Когато всички се събрали и състезанието започнало, внезапно се надигнала силна буря, с гръм и мълнии, завалял дъжд и силен град и от страх всички се разбягали от зрелището.

Преподобният имал и власт да изгонва нечистите духове. Една жена, която имала бесноват мъж, го завела при един пустинник, но той й казал: “Иди при светейшия Иоан, патриарх Константинополски - той ще изцели мъжа ти”. Като изпълнила това, жената получила желаното и заедно с мъжа си, изцелен от преподобния, си отишла с радост у дома. И изобщо много болни получавали изцеление от светеца. Много жени по неговите молитви се освобождавали от безплодието.

Така, пасейки словесното стадо, преподобният в почтена старост достигнал блажена кончина и преминал от земята в небесните обители*. Когато тялото на светеца вече лежало мъртво, при него дошъл да се прости известният началник на областта Нил, навел се и го целунал. А светецът, бидейки мъртъв, пред очите на всички и за тяхно удивление прошепнал на началника няколко думи на ухото, които той на никого не казал.

* Това станало на 2 септември 595 г. след Рождество Христово. Бел.ред.

Погребали свети Иоан в олтара на светите Апостоли, като достоен за такава чест, прославяйки и благославяйки дивния в светиите Бог - Отец и Син, и Свети Дух. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

СВЕТИ ЦАР ТЕРВЕЛ ( ТРИВЕЛИЙ ТЕОКТИСТ ) 675 - 721

Името на свети Тривелий Теоктист - цар Български е записано в „Списък на българските православни светци”. Там се казва, че светецът се почита на 3 септември (по църковния календар).
Свети Тривелий Теоктист (Тервел богосъзидателен) е българският владетел канас Тервел от рода Дуло, син на канас Есперих и внук на канас Кубрат. Възкачва се на престола и управлява първата българска държава в периода 695-722 г.

През 705 г. в Константинопол канас Тервел получава титлата кесар на Източната Римска империя и цар на България. В тази връзка Патриарх Никифор пише в своята „Кратка история”, че през есента на същата година император Юстиниан Носоотрязания излязъл извън портите на Константинопол, придружаван от голям отряд войска и пълководците им, и дошъл в лагера на българите лично да почете Тервел. В държавната йерархия на Римската империя титлата кесар е била най-високата, с която са били удостоявани средновековните европейски владетели. Кесарят всъщност е и съимператор. Титлата е получавана само и единствено от християнски владетели, а цар Тервел явно е бил християнин (каквито са били и баща му и дядо му, както се доказа от неопровержимата археология - б.ред.). Няма друг случай в 12-вековната история на Източната Римска империя за кесар да е провъзгласяван чужд владетел.
Популярността на канас юбиги Тервел сред хронистите на християнска Европа е много голяма. Още в края на XV век за него пише един от най-важните представители на италианската историография - Марк Антонио Сабелико: „Както се говорело, първият български крал кръстител е Требелиус...” Европейските автори отделят на Тервел достойно внимание, наричат го „спасител на Европа”, защото с българската войска спира арабската инвазия на Стария континент и спасява Източната Римска империя от ислямизация.

Исторически и художествени произведения в Европа до ХVІІ век пресъздават с признателност делото на българския цар, канонизиран от християнската църква като свети крал Тривелий. За най-големия подвиг на цар Тервел, станал причина да бъде канонизиран за християнски светец и споменаван с признателност като Спасител на Европа, средновековните хронисти също пишат подробно.
По това време не е минал век, откак е започнал да се проповядва ислямът и арабите - мюсюлмани превземат цяла Мала Азия, нахлуват в Персия и Армения, превземат и Северна Африка. През 711 година се прехвърлят на европейския континент - маврите превземат Испания, през 716 година превземат Лисабон и се отправят на изток към Франция. По същото време арабите нахлуват в Тракия със силна войска и опустошават напълно цялата провинция. След това се насочват към Константинопол и като се укрепяват близо до градските стени, започват пълна обсада на града откъм сушата. Три хиляди кораба навлизат в Босфора и обсаждат Константинопол и откъм морето. Целта е двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни Европа и да я превземат. Обсадата на града продължава три години. В крепостта няма храна, нито вода, защото арабите прекъсват акведукта. Градът тъне в мръсотии, пламват болести, хората са отчаяни. Гладът така притиска дори и арабите, че те изяждали труповете на мъртвите, взаимно се изтребвали, за да се нахранят или търсели дребни камъни и ги изяждали, за да утолят глада си, както пише Михаил Сирийски.

В ранната утрин на 15 август 718 г. над арабските войски се изсипва вихрушка от стрели, а след тях връхлита българската конница. Тервел напада арабите изневиделица и докато съмне, според пестеливите думи на Теофан Изповедник: „българите …избили 22 хиляди араби”. Погромът е ужасен, арабите побягват в паника, някои се хвърлят от отчаяние в Босфора, а корабите им вдигат платна и отплават.

Българският цар Тервел според сведенията на хронистите е дребен на ръст и миролюбив човек. Разбирал е много добре, че опасността, която се задава откъм Изток, е по-страшна от коварствата на византийските императори. Затова решава да им помогне срещу атаката на арабите и тръгва на бой с цялата си ХРИСТИЯНСКА войска срещу напредващия ислям.

На 15 август 718 година „трижди великият” владетел на българите кесарят цар Тервел спасява Константинопол, Източната Римска империя и християнска Европа, на която оттогава се смята за съпокровител. Християнският свят с дълбока признателност увековечава святото дело на българския цар, а църквата го канонизира за светец. Има три български извора, които говорят за живота и делата на княз Тервел – История славянобългарска на Паисий Хилендарски, История на йеромонах Спиридон и т.нар. Зографска българска история. Като нарича княз Тервел един от най-великите българи и най-достоен след цар Борис I, Паисий Хилендарски пише: „Светият крал Тривелия (Тервел) и светият цар Йоан-Михаил (Борис I) били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие. [...]

И други девет царе били непобедими на война и в тежки и усилни времена по Божия воля освобождавали своя български народ от голямо угнетение и пленение на други народи и царства…” Княз Тервел изгражда манастир край град Охрид при „чичовците си”, в който се оттегля от светския живот и се замонашва под името Теоктист. И в трите извора повествованията са идентични, но най-пълен е разказът на Спиридон Габровски. По негово време мощите на княз Тервел са се намирали в същия манастир.

Съдейки от писанията на съвременниците цар Борис I е легитимирал християнството като официална религия в България, но то е възникнало и прието от основната част от българите много по-рано. По времето на княз Тервел българите са били в голямата си част християни. От йезуитски книги също става ясно, че княз Тервел е бил канонизиран от християнската църква под името свети крал Тривелий. В „История на халифите”, писана от арменски монах, както и в книгата от началото на XVII век „Царството на славяните” на абата хърватин от Дубровник Мавро Орбини, озаглавена още „Книга историография”, също се откриват данни за християнската принадлежност на Тервел.

В намерени досега изображения княз Тервел е представен като кесар и цар с християнски символи. На негов печат, открит през 1972 година, е гравиран надпис: „Богородице, пази кесаря Тервел”. През XVIII и XIX век известни български зографи от прочутата Самоковска художествена школа са изобразили лика на свети Тривелий Теоктист цар български в множество български църкви и манастири на Балканите. На много от стенописите князът е изобразен с монашеското одеяние на Теоктист, като например в Зографския манастир,Рилския манастир, Троянския манастир, Преображенския манастир, Бельова църква в Самоков, църквата "Въведение Богородично" в Панагюрище, манастира "Свети Спас", край с. Лозен, църквата в Старо село, църквата в село Дрен и др.

Житие на св. свещеномъченик Антим Никомидийски

Св. свещеномъченик Антим Никомидийски живял през третия и началото на четвъртия век.

Родното му място е Никомидия – град, разположен в малоазийската област Витиния.

Като дете получил прекрасно християнско възпитание. Възмъжал, той се отличавал с високи добродетели и хармонично развит характер. Издигал високо своя дух над всички плътски похоти, дълбоко смирен, чужд на завист, гняв и леност, изпълнен с любов и мир във всички, с рядко благоразумие и пламенна ревност по Божията слава, той привлякъл върху себе си вниманието на християните, които го намерили достоен за свещеник, а по-късно и за епископ на Никомидийската катедрала.

Антим поел управлението на Никомидийската епархия в тежко време. Особено тежко се оказало то за самото никомидийско паство.

В тоя град, като в своя столица, живели по това време императорите Диоклетиан и Максимиан. От техни противници бил подпален дворецът им. Голяма част от него била унищожена. За тоя пожар фанатизирани езичници обвинили християните. Избухнало жестоко гонение срещу Църквата. Християните били залавяни и избивани безпощадно като опасни врагове на държавата. На празника Рождество Христово в Никомидия били изгорени около 2000 Христови последователи. В същото време голям брой християни били хвърлени в затворите, за да бъдат след това мъчени и убивани.

Ударът бил насочен главно срещу пастирите на Църквата.

В това опасно и тревожно време, по особено Божие внушение, епископ Антим се отдалечил в едно село Семана, откъдето управлявал епархията си. Оттук той изпращал увещателни писма, с които се стремял да укрепи и утеши своето бедстващо паство. Той пишел писма и до затворените в тъмници християни. Едно от тях било заловено и предадено на император Максимиан. И той, разгневен, изпратил 20 конници да намерят и доведат Антим. Когато войниците дошли в селцето, в което се намирал епископ Антим, срещнали самия него и го запитали къде се крие християнския учител Антим.

- Влезте при мене в къщи и си починете – отговорил им епископът, като разбрал, че е настъпило времето за неговия подвиг, - аз ще ви посоча къде се крие оня, когото търсите ...

Като приел войниците в жилището си, Антим ги нагостил радушно и след това им казал:

- Аз съм този, когото вие търсите. Вземете ме и ме отведете при оня, който ви е пратил!

Трогнати от незлобието на почтения старец, който така приветливо ги приел войниците се смутили. Те не се решавали да го отведат под стража.

- Постарай се да се скриеш – предложили му те, - а ние ще кажем, че никъде не сме могли да те намерим!

- Не! – отговорил им светителят. – Голям грях е пред Бога да се постъпи против истината. Престъпно е да измамите когото и да било, особено пък този, който ви се е доверил и ви е изпратил. Престъпно е да се допуска лъжа при изпълнението на дълга. Извършете честно онова, което ви е заповядано! Вие не сте виновни за това незаконно поръчение, с което сте натоварени.

И Антим тръгнал с войниците. По пътя беседвал с тях. Така подействал на простите им сърца, че те пожелалил веднага да приемат свето Кръщение. Когато дошли до една река, светителят ги кръстил.

Епископът се явил пред гонителите, смело изповядал вярата си и понесъл с твърдост всички мъчения. Накрая бил посечен с меч.

Това станало в 303 година.

Жития на светиите.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Свети пророк Захария, свещеник от потомството на Итамар, син Ааронов, имал жена Елисавета, която също била от Аароновия род. Светото Евангелие свидетелства за Захария и Елисавета, че те били украсени с всички добродетели и водели непорочен живот. За тях светият апостол и евангелист Лука казва: "И двамата бяха праведни пред Бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни" (Лук. 1:6). За това, че животът им бил наистина благочестив, свидетелства и тяхната свята издънка, честният и славен пророк, Предтеча и Кръстител Господен Иоан. В Писанието е казано: "по плодовете им ще ги познаете" (Мат. 7:16.): наистина, плодът от добро дърво не може да бъде лош, защото, както казва същото Писание: "и ако коренът е свет, свети са и клоните" (Рим. 11:16.). Затова и святата клонка - Иоан - могла да произлезе само от свят корен.

Свети Захария, бащата на Предтечата, свещенствал в Иерусалим в дните на цар Ирод. Той бил от дневната Авиева смяна, тоест от Авиевия род, чийто ред бил в осмата седмица. За тези смени се разказва следното.

Цар Давид, виждайки, че Аароновият род е станал твърде многоброен, така че не било възможно всички заедно да служат в храма, разделил потомците на Аарон на двадесет и четири смени или лика, така че те, всеки в своята седмица, да извършват служение в храма. Във всяка отделна смяна царят избрал един честен мъж и го поставил за началник на лика, така че всяка смяна имала свой главен свещеник, а смяната наброявала повече от пет хиляди свещеници. За да няма спорове между главните свещеници за това, кой да служи със своя лик първата седмица, кой втората, кой третата и т. н. до двадесет и четвъртата, те хвърлили жребий и според жребия направили разпределение; към този веднъж установен ред се придържали до настъпването на новата благодат, така че потомците на всеки свещеник спазвали реда си според жребия, който се падал на техния прародител. Осмият жребий се падал на свещеник Авия (1Парал. 24:10), в числото на чиито потомци бил и свети Захария; затова той служел в храма в осмата седмица заедно със своята смяна, защото бил главен над всички останали свещеници от смяната.

Веднъж, когато Захария, спазвайки реда си, служел пред Бога - по обичая на свещениците, трябвало да влезе в храма Господен, за да закади; в същото това време множество народ се бил събрал на молитва. Влизайки в светилището, свети Захария забелязал Ангел Господен, стоящ от дясната страна на кадилния жертвеник. При вида на Ангела Захария бил обзет от страх, но Божият пратеник го успокоил и казал: "Не бой се, Захарие". И утешил праведния свещеник, възвестявайки му, че молитвата му е благоугодна пред Бога; вслушвайки се в нея, Господ ще му дари милост: Той е благословил неговата жена Елисавета, избавяйки я въпреки напредналата й възраст от безплодието и тя ще роди син Иоан, едноименен на благодатта (Името Иоан (от гръцки) означава "благодат Божия", бел.ред.), който с раждането си ще донесе радост не само на родителите си, но и на множество хора: "и мнозина - добавил Ангелът - ще се зарадват за раждането му" (Лук. 1:14). Ангелът възвестил на свети Захария и за това, че неговият син ще бъде велик пред Господа не тялом, но духом; той ще бъде постник и ще води такъв въздържан живот, както никой друг; и наистина такова било и свидетелството на Самия Син Божий за него: "дойде Иоан Кръстител: нито хляб яде, нито вино пие" (Лук. 7:33). Ангелът предсказал, че Иоан ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си и много от Израилевите синове ще обърне към истинния Господ Бог, че ще бъде Христов Предтеча в духа и силата на пророк Илия (Тоест със същата несъкрушима ревност и нравствено могъщество, с каквито някога действал великият ревнител по Бога пророк Илия., бел.ред.) и ще подготви народа за приемането на Господа Спасителя.

Като чул всичко това, свети Захария бил удивен и поразен и не се решил да вярва на казаното; то му изглеждало странно поради това, че Елисавета била неплодна и двамата вече били ма преклонна възраст. И казал на Ангела:

- Как да повярвам на това? Аз вече съм стар, а и жена ми, която никога не е имала деца, е в напреднала възраст.

Тогава Ангелът му отговорил:

- Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога; пратен съм да говоря с тебе и да ти благовестя това. И задето не повярва на думите ми, ще бъдеш ням и няма да кажеш нито дума дотогава, докато не се изпълни всичко.

Понеже свети Захария, докато беседвал с Ангела в олтара, се забавил, народът, който бил в църквата, се удивлявал на това. И когато излязъл пред народа, Захария бил принуден със знаци да показва, че е онемял; тогава присъстващите разбрали, че е имал видение в олтара.

Като свършил смяната си, Захария се върнал в дома си, намиращ се в планинската страна, в Иудовия град Хеврон. Този град бил един от тези, които били дадени по жребий на потомците на Иуда и предназначени за свещениците.

Когато възвестеното от Ангела се изпълнило и света Елисавета, която дотогава била неплодна, родила Йоан, а Захария написал името на подадената му дъсчица, устата и езикът му се развързали и той проговорил, благославяйки Бога. Изпълнен с Дух Свети, той започнал да пророкува, казвайки:

"благословен е Господ, Бог Израилев, задето посети и извърши избавление на Своя народ и издигна за нас в дома на Своя отрок Давида рог на спасение (както възвести през устата на Своите свети от века пророци)... И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища" (Лук. 1:68-70,76.).

Но ето, настъпило времето, когато се родил нашият Господ Иисус Христос във Витлеем и влъхвите, дошли от изток, виждайки чудесната звезда, възвестили на Ирод за новородения Цар. Тогава Ирод, като изпратил войници във Витлеем, за да избият всички деца, заповядал да умъртвят и сина на Захария, за когото много бил слушал. На Ирод било известно всичко, което се случило по време на Иоановото раждане; тъй като самите събития, които станали тогава, предизвикали страх и изумление у околните жители. Всички иудеи говорели за тези чудесни събития; мълвата стигнала и до Ирод. Всички слушащи слагали на сърцето си случилото се и говорели: "какво ли ще бъде тоя младенец" (Лук. 1:66)?

Сега Ирод, спомняйки си за Йоан, си помислил: "този няма ли да бъде цар Иудейски?" Замисляйки да го умъртви, царят отделно пратил убийци в дома на Захария, но изпратените не намерили свети Йоан. Защото, когато започнало безмилостното избиване на децата във Витлеем, стенанията и воплите се чували и в Иудовия град Хеврон, където живеели свещеници, тъй като той се намирал недалече от Витлеем; и разбира се, в Хеврон скоро разбрали за причината за този вопъл. Тогава света Елисавета, вземайки своя син, отрока Йоан, който тогава вече бил на половин година, избягала с него в планината. А в това време свети Захария се намирал в Йерусалим, извършвайки обичайната служба по реда на своята смяна. Укривайки се в планината, Елисавета дълго се молела на Бога да защити нея и сина й. Като видяла войниците, които внимателно търсели бегълците и вече били наблизо, тя с ужас ичвикаала на най-близката скала: "планино Божия, приеми майката и сина!" Скалата в същия миг се разтворила, приела ги в себе си и така те се скрили от настигащите ги убийци.

Като не намерили тези, които търсели, изпратените се върнали при царя без нищо. Тогава Ирод изпратил заповед до свети Захария в храма да му предаде своя син Йоан.

- Аз служа на Господа Бога Израилев - отговорил на това свети Захария, - и не зная къде е сега моят син.

Разгневен, Ирод втори път изпратил хора при него и им заповядал да убият самия Захария, ако не им предаде сина си. Свирепите убийци се нахвърлили като зверове, стремейки се незабавно да изпълнят заповедта на царя, и яростно извикали на Божия свещеник:

- Къде си скрил сина си? Дай ни го, защото така е заповядал царят; ако не ни дадеш сина си, сам ти ще загинеш от люта смърт.

На това свети Захария отговорил:

- Вие ще убиете тялото ми, а душата ми ще приеме Господ.

Тогава убийците се нахвърлили върху свети Захария и го убили между църквата и олтара, както им бил заповядал царят; пролятата кръв на светеца се сгъстила върху мрамора и се втвърдила като камък за свидетелство и вечно осъждане на Ирод; а света Елисавета, пазена от Бога, заедно със сина си живеела в разтворилата се планина. По Божие повеление за тях там се устроила пещера, избликнал извор с вода, а над пещерата израсла финикова палма, отрупана с обилен плод. Когато майката и синът искали да ядат, дървото се наклонявало, давайки им плодовете си за храна, а след това отново се изправяло.

Четиридесет дни след убийството на Захария света Елисавета, майката на Предтечата, се преставила в тази пещера, а свети Йоан бил хранен от ангел до достигането на пълнолетие и пазен в пустинята до деня на явяването си пред израилтяните.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Рождество Богородично е един от най-големите празници на Православната църква.

Божият промисъл подготвил постепенно появяването на св. Дева Мария. В дълга редица поколения благородството се издигало непрекъснато, човешката природа ставала по-съвършена, докато най-после благословената двойка – Йоаким и Ана – се явила като благодатна почва, на която могла да поникне такава чудна издънка – пресвета Богородица.

На три дни път от Йерусалим се намирал малкият градец Назарет. Там живели праведните Йоаким и Ана, които светата Църква нарича "богоотци".

Йоаким произхождал от Давидовия род, а света Ана – от рода на Аарон. Били много щедри, милосърдни. За себе си изразходвали само една трета от доходите си. Другата трета жертвали за храма, а последната трета раздавали на бедните.

Всекидневна скръб помрачавала живота на тези добри хора: нямали деца. У израилтяните това се считало за голямо нещастие, понеже бездетните родители се лишавали от надеждата да имат за свой потомък очаквания Месия.

На един от големите празници Йоаким дошъл със свои роднини в Йерусалимския храм. Искал да принесе жертва на Бога. Храмът бил препълнен с народ. Застанал Йоаким пред първосвещеника и му открил желанието си. Първосвещеникът започнал да го укоряла, че заради греховете му Бог не го благословил с деца. При това положение той не бил достоен да принася жертва.

Йоаким се натъжил дълбоко. Излязъл от храма, като се утешавал с мисълта за безбройните милости на Бога към израилския народ.

По някое време скръбта му обаче станала толкова голяма, че не пожелал да се върне в къщи. Отишъл в пустинята, където пасяло стадото му. Там прекарал той в молитва и строг пост 40 дни. Молел се усърдно Бог да се смили над него, да извърши чудо – да стане и той баща, както някога Авраам станал баща в дълбоки старини.

Вестта за тревогата на Йоаким в Йерусалим стигнала в Назарет до Ана. Тя затъгувала дори повече от мъжа си. Считала себе си за причина за бездетството им. И като мъжа си почнала също тъй горещо да се моли на Бога да я облагодетелсва с рожба.

Веднъж, като работела в домашната си градина, видяла сред клоните на едно лаврово дърво гнездо с малки птиченца. Гледката на това щастливо гнездо я хвърлила в още по-голяма скръб.

- Само аз, Господи – казала тя със сълзи на очи, - съм мъртва и безжизнена. Цялата природа те прославя със своите плодове. Всички се радват на свои деца. Само аз съм бездетна като безводна пустиня... Господи, Господи! Ти си дарил на Сарра в старините й син. Чуй и мене. И аз ще Ти принеса роденото от мене в дар, за да бъде благословено в него Твоето милосърдие!

Ана вложила цялата си душа в тая молитва.

И ето – ангел Господен застанал пред нея и й казал:

- Ано, Ано, твоята молитва е чута. Твоите вопли преминаха облаците. Твоите сълзи капнаха пред Господа. Ти ще родиш благословена дъщеря, заради която ще бъдат благословени всички земни родове. Чрез нея ще бъде дадено спасение на целия свят. Ще я наречеш Мария.

Ана веднага дала обещание, че ако роди дете, ще го даде в служба на Бога.

Преди да сподели своята радост с мъжа си, тя отишла в Йерусалимския храм, за да благодари на Бога и там да повтори своето обещание.

В това време ангелът Господен се явил и на Йоаким в пустинята и му казал:

- Бог чу твоята молитва. Жена ти Ана ще роди дъщеря, която ще бъде ваша обща радост. За да се увериш в моите думи, иди в Йерусалим. Там при златните врата ще намериш жена си, на която вече е възвестена тази радост.

Щастливите съпрузи се срещнали в Йерусалим. Разказали си взаимно за явяването на ангела и принесли заедно жертва в храма.

На 22.12 (9 декември по църковния календар) светата Православна църква чества празника Зачатие на света Ана. Това е денят, в която света Дева Мария се заченала в утробата й. Девет месеца след това – на 21.09 (8 септември по църковния календар) – пречистата Дева се родила на света.

Като навършила три години, малката Мария, бъдещата пресвета Майка на Божия Син, Господ Иисус Христос, била заведена в Йерусалимския храм. Тъй родителите й изпълнили обещанието си: предали своята единствена рожба в служба на Бога.

В това време при храма живеели в отделни малки килии мъже, жени, девици, които посветили себе си изцяло на Бога и тъй водели чист, благочестив живот. Те били предобрази на бъдещите християнски монаси и монахини.

В тържествено шествие Ана се приближила с детето към храма. В ръцете на девойките, които придружавали Мария, както и в ръцете на другите присъстващи, горели свещи.

За да посрещнат Йоаким и Ана, с пение излезли из храма свещеници, начело с първосвещеника.

Ана поставила отроковицата Мария на първото стъпало на храма, който имал 15 високи стъпала. И станало голямо знамение. От никого не водена, от никого не покрепяна, Дева Мария изкачила леко и право всички стъпала. Почуда се изписала по лицата на всички присъстващи.

Малката Мария била оставена, като другите девици, да живее при храма. Тъй се лишила тя от родителите си, предадена изцяло на Бога.

Починал баща й Йоаким на 80-годишна възраст. Като останала сама, света Ана се преселила от Назарет в Йерусалим. Сдобила се с жилище близо до дъщеря си. Молела се постоянно в храма до своята смърт.

Така в нежна възраст била обречена да изпита скръбно сиротство тази, която впоследствие с блажена радост приела върху себе си дълга да лекува сиротството на всички самотни, изоставени хора, да стане Майка Утешителка и Застъпница на всички сирачета.

На всяко богослужение се прославя пресвета Дева Мария, която се удостоила да бъде майка на нашия Спасител Господ Иисус Христос. Споменават се с благословение и нейните родители Йоаким и Ана като богоотци, като праотци на Бога, явил се в човешка плът за спасението на цялото човечество.

А на празника Рождество Богородично се пее следната песен:

"Рождението ти, Богородице Дево, донесе радост на цялата вселена, защото из тебе изгря Слънцето на правдата – Христос, нашия Бог, Който развърза клетвата, даде благословение и, като унищожи смъртта, дари ни вечен живот."

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Често съвременният човек отказва да приеме, че е Божие творение, че неговата душа е от Бога, че тя е БЕЗСМЪРТНА и ще пребъдва във вечността, след излизането си от временната обвивка на разлагащото се след смъртта тяло. Много хора казват, че не вярват във вечността, че след като си поживеят, ще умрат и с това ще се свърши. Много удобна теория – поживях, посъгрешавах, каквото исках това правех, но да отговарям за нещо няма да ми се наложи. Ако все пак тези хора приемат, че има вечност, то за тях непременно тя е блажена. Тоест човек никак не иска да се примири с това, че ще му се наложи да отговоря за това, как е живял. На нас обикновено ни се иска, каквито и грехове да сме сторили да нямаме справедлива отплата за тях, да сме си такива каквито сме, нищо да не променяме, да не се борим с нашите страсти и освен това всичко да ни е наред и да нямаме никакви болести или други проблеми.

ИСТИНАТА ОБАЧЕ Е, ЧЕ ВЕЧНОСТ ИМА  И ТЯ Е ДВА ВИДА – АД ИЛИ РАЙ. И ЗА ТОВА КЪДЕ ЩЕ ПОПАДНЕ ВСЕКИ ЧОВЕК ОТГОВАРЯ НЕГОВИЯ ТВОРЕЦ, КОЙТО Е И СЪДИЯ. Всеки ще трябва да отговаря пред него за това как е живял, какво е правил, говорил, чувствал, нарушавал ли е заповедите Господни, към какво се е стремил – към трупане на пари и имоти, към развлечения и наслаждения или се е борил със страстите, които тези наслаждения са му давали. Но за тази борба се иска самодисциплина, трудове и лишения. В резултат се оказва, че да се покланя на своите страсти, като на идоли за човека е много по – приятно, освен това те дават и онези отровни удоволетворения и радости. Поради това забавленията (т. нар. еntertainment), радостите и страстите са се превърнали в основен смисъл на живот, като хората изобщо не се замислят, че рано или късно това ще свърши.

Ако някой друг умре ние сме готови да тъжим, да поплачем и да го погребем, но в това че и ние някога ще умрем и душата ни ще срещне вечността, никак не искаме да повярваме.

ПОРАДИ ЛИПСАТА НА ОГЛАШЕНИЕ (изучаване на вярата в църквата преди кръщение) НИЕ ИЗОБЩО НЕ РАЗБИРАМЕ СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ. ОКАЗВА СЕ, ЧЕ СМЕ СЕ КРЪСТИЛИ НЕ ЗАРАДИ ВЕЧНИЯ ЖИВОТ, А ПО ДРУГИ НЯКАКВИ ПРИЧИНИ – ЗА ТРАДИЦИЯТА, ЗА ЗДРАВЕ, ЗА УСПЕХИ В ЖИВОТА, А НЯКОИ ДОРИ ПО НАСТАВЛЕНИЕ НА ГЛЕДАЧКИ И ЕКСТРАСЕНСИ.

Много хора отричат съществуването на сатана и на демоните.

НЕ СЛУЧАЙНО Е КАЗАНО, ЧЕ ОСНОВНАТА ИЗМАМА КОЯТО ДЯВОЛА ИЗВЪРШВА НАД СЪВРЕМЕННИТЕ ХОРА Е ДА ГИ НАКАРА ДА ПОВЯРВАТ, ЧЕ ГО НЯМА.

Бесът е много коварен, той може тайно и невидимо да ни управлява. Ако ние не вярваме, че той съществува, ние няма и да анализираме своите желания, чувства и страсти и от къде те се появяват. Няма да се замисляме и в угода на кого постъпваме по един или друг начин. В резултат ще изпълняваме често волята на бесовете и ще изпадаме в грехове, като и често незабелязано ще им помагаме и ще въвличаме други хора в беззаконие. Ако поради липса на знание върху основите на вярата, ние не сме наясно с духовния свят, който е около нас и неговото влияние, то ние няма да имаме желание и възможност да прекратим връзката с тъмната му част, защото бесовете ни помагат да получаваме тези земни радости, тези греховни удоволствия, към които непрекъснато се стремим.

ТЪЖНОТО Е, ЧЕ ИМЕННО ТОВА Е ЦЕЛТА НА ДЕМОНИТЕ – ДА НИ ВЪВЛЕКАТ В КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПОВЕЧЕ ГРЕХОВЕ, ЗА ДА ПОЛУЧАТ ВЛАСТ НАД ДУШИТЕ НИ, И ТУК ВЪВ ВРЕМЕННИЯ ЖИВОТ, И ТАМ ВЪВ ВЕЧНИЯ. Колкото повече човек им се подчинява и се отдава къде на блудства, къде на клевети, или интриги, гняв, агресия, или пиянство, чревоугодие или други често срещани страсти, толкова повече бесовете го контролират. ИДВА МОМЕНТ В КОЙТО ТЕ ВЕЧЕ НЕ ГО ОСТАВЯТ НА МИРА, А ГО ДЪРЖАТ В НЕПРЕКЪСНАТО НАПРЕЖЕНИЕ И БЕЗПОКОЙСТВО. ВСИЧКО ЗАПОЧВА ДА ГО ДРАЗНИ – МУХИТЕ, ХОРАТА, ШУМА, ТИШИНАТА, ЖЕГАТА, СТУДА, РОДИТЕЛИТЕ МУ, СЪСЕДИТЕ, НАЧАЛНИКА, КОЛЕГИТЕ, ДОРИ ПРИЯТЕЛИТЕ МУ. СЪНЯТ СТАВА НЕСПОКОЕН, РАДРАЗНЕНИЕТО И АГРЕСИЯТА СЕ УВЕЛИЧАВАТ. ВРЕМЕННО УДОВОЛЕТВОРЕНИЕ И СПОКОЙСТВИЕ ДАВАТ ЕДИНСТВЕНО СТРАСТИТЕ. ТАКА СЕ ПОЛУЧАВА ЕДИН ЗАТВОРЕН КРЪГ, ПО ТОЧНО ЕДНА СПИРАЛА, КОЯТО Е НАСОЧЕНА НАДОЛУ – КЪМ АДА.

На дявола обаче не му стига само личната трагедия на човека, но чрез неговата агресия, гняв, злопаметство, интриги, измами или блудства например, той може да въвлече и околните в страсти и т.н.

Бягайки от увеличаващото се напрежение и безпокойство, човек постепенно започва да се задълбочава и пребивава по дълго време под влияние на страстите си , по – точно на бесовете, които го подтикват към тях. Не рядко се стига до положение в което той вече не може да се контролира, въпреки, че съзнава своето самоунищожение. Така прелюбодееца не може да се спре, пренебрегвайки скандалите и проблемите в семейството си, заплахата от развод и нещастието което това носи на децата му, на близките му и на самия него, а на всичко отгоре и евентуалните болести и последствията върху здравето, потентността и опасността от стерилитет.

По същия начин алкохолика и наркомана не могат да си наложат волята над непреодолимото и самоубийствено желание. Хазартния картоиграч също не може да се контролира пред страстта, въпреки загубите, разорението, разбитото семейство, разклатената психика и здраве.

Подобно е положението при измамника, крадеца и корумпирания служител. При тях, въпреки опасността от затвор или отмъщение, страстта към лесните пари се оказва често непреодолима, а те от своя страна им отварят пътищата към много други страсти. Най – лошото при тези индивиди е, че колкото по – голяма е властта им толкова повече хора страдат от тях. КОГАТО ТЕЗИ ХОРА СА ПОЛИТИЦИ, ТО ЧЕСТО ЦЕЛИ ДЪРЖАВИ С ОБЩЕСТВАТА СИ ПОПАДАТ ПОД ПАГУБНОТО ИМ ВЛИЯНИЕ. Благодарение на тях множество хора се оказват въвлечени от своя страна в напрежение, гняв, злоба, желание за мъст, осъждане и други тежки грехове. Всъщност именно това е и целта на бесовете, които директно управляват масонските им ложи. Не случайно придвижването по „стълбите“ на техните „братства“ става с лицемерие и безскрупулност.

На всичко отгоре напрежението, безпокойството, конфликтите, разделението, озлоблението, разврата и другите проблеми в обществото, умело се поддържат и от медиите, политическите партии и обществените институции, които също са изцяло под контрола на международното сатанинско масонство.

Представете си само, ако нашите управляващи са вярващи православни хора и спазват Евангелските заповеди в какво процъфтяващо общество бихме живели.

Едно много погрешно и често срещано мнение сред наричащите себе си християни е, че ВСИЧКИ РЕЛИГИИ БИЛИ РАВНИ И ВОДЕЛИ КЪМ ЕДИН И СЪЩ БОГ. Можело да се вярва както е угодно и душата ще се спаси. Този въпрос е от съществена важност при огласяването и отговорът му е много лесен: АКО В ДРУГИТЕ РЕЛИГИИ НЕ ПРИЗНАВАТ ИИСУС ХРИСТОС ЗА СИН БОЖИ, А СПАСЕНИЕТО НА ЧОВЕШКАТА ДУШАТА СТАВА САМО БЛАГОДАРЕНИЕ НА ЖЕРТВАТА НА ГОСПОДА, ТО КАК ТОГАВА ЩЕ СЕ СПАСЯТ? СЛЕД КАТО МЮСЮЛМАНИТЕ ПРИЗНАВАТ ХРИСТОС САМО ЗА ПРОРОК, ТО НЕГОВАТА ЖЕРТВА ЗА ТЯХ НЕ СЕ ЯВЯВА СПАСЕНИЕ. ТОГАВА И НЕГОВОТО ЦАРСТВО С НЕГОВИЯ ОТЕЦ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ В ТАЗИ ВЯРА. ЗАЩО ТЕ ОТРИЧАТ ГОСПОДА, УЧЕНИЕТО МУ, ЖЕРТВАТА МУ ЗА НАС И КРЪСТА, КОЙТО Е СИМВОЛ НА ТАЗИ ЖЕРТВА, МОЖЕМ ЛЕСНО ДА РАЗБЕРЕМ, КАТО ВИДИМ КАКВО ГИ ОЧАКВА В ТЕХНИЯ „РАЙ“ – ПЛАНИНИ ОТ ПИЛАФ И МНОЖЕСТВО Т. НАР. ХУРИИ – ЖЕНСКИ ДУХОВЕ (?!), КОИТО ЩЕ ИМ ДОСТАВЯТ ВСЯКАКВИ ПЛЪТСКИ УДОВОЛСТВИЯ, А АЛАХ ЩЯЛ ДА ИМ ДАВА НЕПРЕКЪСНАТО СИЛИ ДА СЕ НАСЛАЖДАВАТ НЕУМОРНО. ЯСНО Е КОЙ МОЖЕ ДА ОБЕЩАВА ПОДОБНО ЧРЕВОУГОДИЕ И БЛУДСТВО – ТОЗИ КОЙТО ОЩЕ ТУК ПОЗВОЛЯВА БРАК ПО СМЕТКА, БРАК С КОНТРАКТ ЗА КРАТЪК ПЕРИОД (ПРОСТИТУЦИЯ), МНОГОЖЕНСТВО И „БУЛКИ“ ДЕЦА (ПЕДОФИЛИЯ).

(На снимката масова мюсюлманска „сватба“ в Палестина)

СЪЩИЯТ ТОЗИ ПОДТИКВА НЕУМОРНО И КЪМ „СВЕЩЕНА“ ВОЙНА И ОБЯСНЯВА, ЧЕ „НЕВЕРНИЦИТЕ“ СА ГЯУРИ И РАЯ (ЖИВОТИНСКО СТАДО).

В ЮДАИЗМА, КОЙТО Е ОСНОВА НА ИСЛЯМА, ТОЙ ИЗПОЛЗВА СЪЩАТА ИДЕОЛОГИЯ НО С ДРУГИ ТЕРМИНИ (ТАМ ГЯУРА Е НАРЕЧЕН ГОИМ – ЖИВОТНО В ЧОВЕШКА КОЖА, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ КРАДЕ, МАМИ, ПРЕБИВА И УБИВА С ПОЗВОЛЕНИЕТО НА „БОГ“). ЮДЕИТЕ НЕ САМО, ЧЕ НЕ СА ПРИЗНАЛИ БОЖИЯ СИН, НО И ГО МЪЧАТ И РАЗПЪВАТ, ПРЕСЛЕДВАТ И УБИВАТ НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ, ХУЛЯТ ХРИСТОС, СВЕТАТА МУ МАЙКА И СВЕТИИТЕ, НАЛАГАТ В СВЕТА ВСЯКАКВИ БОГОБОРЧЕСКИ ИДЕОЛОГИИ И ОГЛАВЯВАТ МАСОНСТВОТО.

ЯСНО Е КОЙ ПОДТИКВА КЪМ НАСИЛИЕ, РАЗВРАТ, ОМРАЗА КЪМ ХОРАТА И ГОСПОДА!

ТЕХНИЯ „БОГ“ Е ДЯВОЛА, А „РАЯ“, КОЙТО ГИ ОЧАКВА Е АД!

В една друга масова религия наречена на своя създател Буда, вместо Господа Иисуса Христа, Който е Син Божи и вечния блажен живот в близост до Бога, се преследва „нирвана“ – тоест НИЩО (?!), разпад в небитието. На човек най – сериозно му се предлага да се стреми към това нищо, където няма вечност, няма личност, няма прощаване на греховете, няма милост, духовна радост от общението с Бога в Неговата Църква, НЯМА РАЙ – ТАМ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВА БОГ!

Ако сравним всички религии и заповедите в тях, които са всъщност направление в движението към Бога, ще установим, че има очевидна разлика и противоположност в тези заповеди. Как различните индивиди, които изпълняват противоположни заповеди ще достигнат до Един Бог ?! Да, Бог е Един и заповедите му не могат да бъдат различни, и Той не може да се обяснява по различни начини. ВЯРАТА В БОГА Е ЕДНА! И ТАЗИ ВЯРА Е ПРАВОСЛАВНАТА, ЗАЩОТО ТЯ НЕ Е ИЗГРАДЕНА ВЪРХУ ЧОВЕКОНЕНАВИСТ, ГОРДОСТ И СЕБЕПРЕВЪЗНАСЯНЕ, А ВЪРХУ ОСНОВНИ ЗАПОВЕДИ, КОИТО КАЗВАТ ДА ВЪЗЛЮБИШ БОГА И БЛИЖНИЯ СИ, ДА СЕ ОТНАСЯШ С ДРУГИТЕ, ТАКА КАКТО ИСКАШ ДА СЕ ОТНАСЯТ С ТЕБ, ДА ПОМАГАШ НА НУЖДАЕЩИ СЕ, ДА БЪДЕШ МИЛОСЪРДЕН, ВЪЗДЪРЖАН, ВЪЗПИТАН, СПОКОЕН, КРОТЪК И СМИРЕН.

Друго още по – разпространено, много погрешно и пагубно за душата мнение е, че НЯМАЛО НУЖДА ДА СЕ ХОДИ В ХРАМА, ЗАЩОТО БОГ БИЛ В ДУШИТЕ НИ. Много хора гордо се тупат по гърдите и казват: „При мен Бог е в сърцето, църква не ми е нужна“. За да се убедим кой е този „бог“, който живее в нашите сърца трябва да видим как той ни ръководи и в какво ни помага. Нека да сравним заповедите Господни и това, което нашия „домашен бог“ ни казва. Например Господ казва да не съдим, за да не бъдем съдени, а нашето „богче“ ни позволява да съдим всички и във всичко. На всичко отгоре ние даже не се боим да съдим, у нас го няма този страх от Бога, който би ни възпрял. Друг случай е когато например в нашите сърца избухва ненавист към някой, който е сторил зло на нас или на околните, а Господ ни казва, че който ненавижда ближния си е човекоубиец, тоест Той приравнява ненавистта към убийството. В същото време любовта която сме имали към наш близък, при промяна на обстоятелствата в живота много лесно я превръщаме в омраза. Кой ни помага да мразим така лесно? Именно този наш джобен „бог“. Друго което Бог ни е заповядал: - Благославяйте проклинащите ви! Тоест ако се случи, че някой човек ни клевети, мрази, обижда и даже проклина, то по закон ние даже трябва да го благославяме. А ние как постъпваме по принцип в живота си? На злото отговаряме със зло. Силата която кара този човек да върши зло е зла. На него в главата му говори същият такъв малък персонален „бог“. Отговаряйки му със лошо, по съвета на нашето „богче“ ние фактически влизаме в играта на бесовете, усилваме неговата злоба, задълбочаваме влиянието на сатана върху човека, навлизаме в негативни емоции и много често въвличаме и други хора в този танц на демоните, чрез охулване и клевети. За това и Бог ни е заповядал на злото с добро да отговорим и да не съдим, така само ще посрамим дявола и е напълно възможно да успокоим другия човек. Бог ни заповядва да сме се простили с хората преди да е залязло слънцето, а нашия персонален „бог“ ни заставя да си спомняме с лошо за тези, които са ни навредили и ни предлага разни варианти на отмъщение. Липсата на прошка, желанието за мъст и непрекъснатата злопаметност всъщност ни унищожават психиката и здравето, държат ни в перманентно, явно или прикрито напрежение и лошо настроение и още тук на земята ние започваме да усещаме ада, към който принадлежи и нашето лично „божество“. За да ни даде фалшиво и мимолетно успокоение „то“ ни подвежда и към разнообразни удоволствия, като ни позволява да се удоволетворяваме по всякакъв начин. Непрекъснато ни бута и човърка да търсим срещи, контакти, празни разговори и гуляи, странейки от църквите, иконите, молитвите към Господа, а често и от домовете и семействата си. Така „то“ се старае да обсеби изцяло нашия живот, мислите ни и чувствата ни, лишавайки ни от възможност да се борим за спасението на душите си. А ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ НИ Е ДАДЕНА САМО ТУК И СЕГА. СЛЕД СМЪРТТА НА ТЯЛОТО, КОГАТО ДУШАТА НИ ВИДИ ДУХОВНИЯ СВЯТ НЯМА ДА ИМАМЕ ШАНС ДА СЕ ПОКАЕМ.

МОЖЕМ ДА ОБОБЩИМ, ЧЕ ТОЗИ НАШ ЛИЧЕН „БОГ“, КОЙТО СПОРЕД НАС НИ Е В СЪРЦАТА, ПРАВИ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО ДА ВЪРШИМ НЕЩА КОИТО ПРОТИВОРЕЧАТ НА НЕБЕСНИЯ БОГ. ТОЕСТ ТОВА Е САТАНА, КОЙТО Е ПРОТИВОПОЛОЖЕН НА БОГ И ПОРАДИ ТОВА ВСИЧКИ НЕГОВИ ВНУШЕНИЯ И НАШИ ОБЩИ ДЕЙСТВИЯ СА ПРОТИВ БОЖИИТЕ ЗАПОВЕДИ.

Всъщност, когато става въпрос за Божиите заповеди, ако си зададем въпрос колко от тях знаем, много от нас ще изброят 4-5 и то от Стария Завет. Болшинството не знаят също, че тези заповеди са допълнени от Господа Иисуса Христа в Новия Завет на Бога с нас православните, че Той ни е дал Евангелския Новозаветен Закон по който сме длъжни да живеем и по който ще ни съди Бог на Своя Страшен Съд. Например заповедта в Стария Завет „Не убивай“, в Новия Завет е много по – строга – Христос казва, че който ненавижда ближния вече е човекоубиец. Тоест Господ отстранява и причината за убийството – ненавистта. Друга старозаветна заповед „Не прелюбодействай“, в Новия Завет е отново по – стриктна – само ако погледнеш на чужда жена със желание, вече си прелюбодействал с нея в сърцето си.

За да оправдаят отклоненията си от тези Божествени морални норми съвременните хора често казват, че времената са други, че живеем в нов век и т.н. Всъщност в коя епоха реално живеем, като изключим технологиите и погледнем чисто моралния аспект? В старите времена бе казано „Око за око, зъб за зъб“ и много от нас обичат да го повтарят като девиз, оправдавайки отмъщението. Така те продължават да живеят в стария век, като забравят или не знаят, че Спасителя отмени тази заповед, като заповяда когато ни ударят по едната страна, да обърнем и другата и ни завеща, както вече казахме да благославяме тези които ни проклинат и да бъдем кротки и смирени по сърце, като Него. Въплътилия се в човек Бог постави човешкия морал на други основи и ни въведе в НОВИЯ ВЕК – ВЕКЪТ ПРЕДИ ИДВАНЕТО НА НЕГОВОТО ЦАРСТВО. Христос не само каза, но и показа с целия си живот как трябва да се живее по този наистина Божествен морален кодекс. Това направи и от кръста, като молеше Своя Отец да прости на Неговите мъчители.

Същия този кръст християните носят на гърдите си и той не е украшение, а трябва да ни напомня за нашата отговорност, ЗА ТОВА ЧЕ ЩЕ ОТГОВАРЯМЕ ПРЕД ГОСПОДА ИИСУСА ХРИСТА, КОЙТО Е ОТДАЛ ЖИВОТА СИ ЗА НАС, ЗА ПРОЩАВАНЕ НА НАШИТЕ ГРЕХОВЕ И СЪС СТРАДАНИЯТА И СМЪРТТА СИ НИ Е ОТКРИЛ ПЪТЯ КЪМ РАЯ. За да достигнем до него обаче ние трябва да изпълняваме Христовите Евангелски заповеди. Господ е милостив и благ, Той ще ни прости греховете, но само при условие, че ги изповядаме всичките в тайнството изповед, покаем се искрено, причастим се и с всички сили се борим със страстите си. Но много хора не знаят за това тайнство отново поради липса на изучаване на вярата.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

ИЗБРАНИ МОМЕНТИ ОТ ЖИТИЕТО:

..."Киприян Цамблак е роден около 1330 г. в Царевград-Търнов и произхожда от болярския род Цамблак. Знатният болярски род Цамблак е изиграл важна роля в доброто възпитание и просвещение на младия юноша"...

..."През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия. В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква (РПЦ) като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски."...

..."Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски отделни князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени"...

ЖИТИЕ НА СВЕТИ КИПРИЯН ЦАМБЛАК.

На нивата славянска са орали и сеяли много българи. За част от тях е известно почти всичко, а от други в историята са останали само имена.

Един от полузабравените българи е Киприян - митрополит Московски и на цяла Русия. Той е роден в Търново през 1330 година. Произхожда от рода на Григорий Цамблак. Своя път започва в Килифаревския манастир на св. Теодосий Търновски, след това отива в Константинопол, а по-късно - в Света Гора. Като монах в Атон Киприян се отличавал със своя свят начин на живот, за което свидетелствува посланието на св. патриарх Евтимий до инока Киприян - "Еуфимия". Сред монасите на манастирите в Света гора младият българин се прославил със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги.

Това не убегнало от вниманието на константинополския патриарх Филотей, който привлича инока и го прави свое доверено лице - "приближен монах". Патриарх Филотей е един от най-енергичните защитници на идеите на Свети Григорий Палама, провеждащ политика на обединяване на всички православни, прекратяване на междуособиците, постигане на единство сред руската и въобще сред православната църква.

Първото появяване на Киприян в Русия е през 1373 г. в качеството му на патриаршески пратеник. Той е разследвал отношенията на митрополит Алексий със западноруските черкви във връзка с жалбите на литовския княз Олгерд по повод на това, че московският митрополит не посещавал и дори забравял черквите му. По време на това си пребиваване Киприян съумял да вникне в интересите на литовските князе и се пострал да укрепи тяхното доверие към себе си така, че те пожелали да го имат за свой духовен баща.

Стремейки се да задържи Мала Рус в църковно единство с Великата Рус и стараейки се да запази Литва в православното лоно, патриарх Филотей ръкополага на 2 декември 1375 г. Киприян за митрополит Киевски, Руски и Литовски и решава след смъртта на митрополит Алексий Киприян да стане митрополит на цяла Русия.

На 23 май 1381 г., на празника Вознесение Господне, митрополит Киприян е посрещнат в Москва с особена тържественост:"И многу звонению бывшу во вся колоколы и многу народу сшедшуся на сретение его, яко весь град подвижеся.". Скоро обаче, през есента на 1382 г., митрополит Киприян изпада в немилост и е отстранен в Киев. По-спокойни времена за него настъпват в края на 1387 г., когато в Константинопол съборно е определено, че "митрополит Киевски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това решение на патриарх Нил е потвърдено през февруари 1389 г. от неговия приемник патриарх Антоний.

През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия.

В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски.

Бидейки любител на книжовни мъдрости, Св. Киприян постоянно преписва и разпространява полезни книги, превежда и редактира по-раншни преводи на светите книги. Особено място в творчеството му заема житието на светеца чудотворец, негов предшественик - митрополит Петър. И в това житие проличава панегиричния стил и похват, характерни за школата на древната българска столица.

Митрополит Киприян умира в лятната си резиденция на 16 септември (стар стил) 1406 г. Четири дни преди смъртта си той продиктувал грамота, като заповядал тя да бъде прочетена на глас при погребението му. В редица летописи към завещанието на Киприян се прилага философско-поетическо произведение за преходността и суетността на земния живот. Неговото дело е оценено от руските учени историци и изследователи.

Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян не е забравен в Русия. Той е погребан в главния руски храм - в Успенския събор в Кремъл, в югозападното крило на черквата.

Продължител на делото на св. Патриарх Евтимий

Митрополитът св. Киприян Цамблак – българинът просветител, книжовник, иконописец и деятел на Православната църква в България, Византия и древна Русия, продължител на делото на своя духовен брат св. Патриарх Евтимий Търновски, е малко познат на широката публика в България.

Киприян Цамблак е роден около 1330 г. в Царевград-Търнов и произхожда от болярския род Цамблак.

Знатният болярски род Цамблак е изиграл важна роля в доброто възпитание и просвещение на младия юноша. Повлиян от извънредно високия духовен авторитет на преподобния Теодосий Търновски, Киприян постъпва в неговата школа – Кефаларевския (Килифарския) манастир.

"... Теодосий (...) привличаше като магнит много други от различни места и тази чудна планина се изпълни с много монаси ..." (житие на Св. преподобний Теодосий Търновски). Тук той се запознава с учението на исихазма, доразвива духовната си култура и придобива знания за борбата с ересите. В школата на Теодосий той общува със своите духовни събратя, сред които са ученият монах Дионисий Дивни и бъдещият духовен водач на българския народ – Св. Евтимий Патриарх български.

Това сътрудничество продължава и по-късно, когато поради зачестилите нападения върху обителта, школата е преместена в манастира "Св. Троица", създаден с помощта на цар Иван Александър. Когато през 1363 г. Теодосий Търновски решава да посети своя събрат от манастира в Парория (Странджа), също ученик на Св. Григорий Синаит – Цариградския патриарх Калист І, той взема със себе си четирима от най-добрите си ученици. Сред тях са Евтимий и неговият духовен брат Киприян. След смъртта на Теодосий (27 ноември 1363 г.) в манастира "Св. Мамант", той придружава Евтимий в Студийския манастир и по-късно се установява в Светогорската обител "Св. Павел". С праведния и свят начин на живот – познаване на свещените книги и писания, образованост и любознателност монахът Киприян се прочува сред братята в Светогорските манастири. За живота му черпим сведения от посланието "Еуфимия" на св. Патриарх Евтимий до инока Киприян.

В манастира способният монах задълбочава знанията си върху учението на Григорий Палама и прави първите си опити в иконографията. Всички тези изключителни  качества са забелязани от патриарх Филотей Кокинос, заемащ Константинополската патриаршеска катедра през 1354-1355 г. и 1362-1376 г. Той привлича Киприян в Константинопол и го прави свое специално доверено лице – "приближен инок".

Да припомним факта, че Константинополската патриаршия в тези години е радетел за единството на православната църква във всички територии, държави и княжества, населени с православни и спомага за завоюване на нови територии на православната религия. Нейната ръководна роля, влияние и подпомагане на поместните църкви с книжнина и специалисти продължава и след падането на Константинопол под турска власт. Тя не е завладяна от по-късно родената "Мегали идея", за което свидетелства факта, че патриарси в Кнстантинопол са избирани и от средата на славянското население.

През втората половина на ХІV в. в земите на древна Русия се забелязва засилване на католическото влияние в Полша и Литва, и борбата на литовците срещу кръстоносците; раздробеност поради хунските нахлувания и княжески междуособици. Поради издигане ръководната роля на Московското княжество и обособяване на самостоятелна Московска митрополия с претенции за първенство на православната вяра в руските земи, се поражда конфликт с Киев, т. е. единството на Велика Рус и Мала Рус е застрашено. Митрополитът на Киев и цяла Русия с местоположение в Москва Алексий (Бяконт) (1354-1378) занемарявя посещенията и задълженията си към западноруските земи, подложени на интервенция от католическата църква. Поради тези причини великият киевско-литовски княз Олгерт (1341-1377) се жалва за това на Патриарх Филотей. За това спомага и обстоятелството, че след смъртта на митрополит Роман (1354-1361), Литва загубва главата на своята православна църква. През 1371 г. той написва официално писмо за помощ до Константинополския патриарх, в което описва горепосочените факти и едновременно с това замесва в злоупотреби Московския митрополит Алексий. На загрижения цариградски архийерей му трябвал добре обучен в църковните дела човек, който да разследва и изправи зародилата се ситуация. Като човек с богословска подготовка, образован, владеещ гръцки и старобългарски език – употребявян в днешните територии на България, Македония, Тракия, Сърбия, Влашко и Молдова и близостта до старославянския език на народите, населяващи древна Рус, Киприян се явявал идеалния човек за тази мисия.

През 1373 г. апокрисарий Киприян пристига в Русия в качеството си на патриаршески пратеник. През време на престоя си той се запознава с проблемите на Киевско-Литовското княжество, а благодарение на личните си качества на високоерудиран християнин и човек, той се сближава с княз Олгерд и сина му княз Владимир, като успешно решава поверената му мисия. Впечатлен от него, княз Владимир Олгертович пожелава да го има за свой духовен баща и моли Цариградския патриарх да го постави на митрополитския престол в Киев. Отчитайки заслугите му в повереното пратеничество и стремежа да запази православието и единството на славянските земи в източна Европа, патриархът удовлетворява молбата.

На 2 декември 1375 г. патриарх Филотей ръкополага Киприян за митрополит Киевско-Литовски с тенденция, след смъртта на Московския митрополит Алексий, той да заеме митрополитския престол в Москва и да оглави църквата на цяла Рус. Прозорливата обединителна политика на Константинополския патриарх за славяните в древна Русия се осъществява с назначаването на новия църковен глава.

За да осветлим най-добре живота и работата на новия митрополит и тежките задачи и борби, които предстоят да преодолее на митрополитската катедра в Киев и Москва, трябва да знаем добре обществено-политическата, историческа и духовна обстановка и събития по това време. В официалните исторически летописи Св. Киприян е глава на Руската църква от 1375-1406 г. Но тук искам да отворя една скоба: Киприян Цамблак е митрополит на православната Киевско-Литовска църква с център Киев от 1375-1406 г., а духовен глава на  Московското княжество и митрополит на цяла Русия е в периода 1380–1382 г. и 1389–1406 г. Защо е така?! Да проследим събитията.

След завземането на Киевска Рус от Литовския княз Гедимин (1316 – 1341), той установява опекунство над властта в Киев. Въпреки опитите на католическата и в частност на православната църква за покръстването му, той си остава езичник. Животът на литовските князе и техните наследници, приели православието преминава в непрекъснати борби с Тевтонския орден, Полското княжество, прибалтийските и руски княжества. Често тези битки са между роднини – братя и братовчеди; например княз Кейстут има 7 сина, а неговият брат великият княз Олгерд оставя 12 наследника. На юг владенията на Олгерд се разширяват с присъединяването около 1360 г. на Брянското, Северското и Черниговското княжества. През 1362 г. Подолската земя е присъединена към Литва след победите на великия княз Олгерд над трима татарски ханове в битката при река Сините води. След Подолието е присъединена напълно Киевската земя, като Олгерд измества от престола киевския княз Фьодор, подчинен на "Златната Орда" и предава Киев в ръцете на своя син княз Владимир (1362 г.). Олгерд отправя своите сили срещу руските земи, стараейки се да утвърди своето влияние в Новгород и Псков. Това му се отдава само отчасти, вследствие съперничеството на Москва, но смоленският княз се намира в пряка зависимост от Олгерд, независимо от походите на русите през 1368 и 1375 г. срещу Смоленск. За завземането на Волынската земя княз Олгерд води упорити битки с Полша, завършващи с мир през 1377 г. Земите Берестийска, Владимирска и Луцка преминават към Литва, а Холмска и Белзската – към Полша. Пез 1377 г. великият Киевско-Литовски княз Олгерд умира.

По това време сред руските княжества се издига Московското начело с княз Семьон Иванович, с което великият литовски княз Олгерт се намира в мирни отношения. През 1363 г. в подчинени на новата сила – Московското княжество са Ростов, Суздал, Нижни Новгород. В 1364 г. са издигнати каменните стени на Москва – Кремль и тя става трудно достъпна за завоевателите. При княз Дмитрий Иванович (1350–1389) се появава разрив между московското и литовското княжества заради Твер, където за престола спорят кащинският княз Василий Михайлович и неговият племенник княз Всеволод Ал. Хомски. Москва поддържа първия, а Литва – втория. Олгерд извършва няколко похода в московските владения през 1368, 1370 и 1372 г., но те са неуспешни и след тях литовският княз згубва влиянието си над Твер.

През втората половина на ХІV в. в хунско-татарските племена на Златната Орда започват значителни раздори и упадък. За 20 години от 1359 до 1380 г. в нейното управление се сменят 25 хана. В 1378 г. княз Дмитрий разбива татарите на хан Мурза на бреговете на р. Родна, а упадъкът завършва със знаменитата Куликовска битка през 1380 г. В нея обединените руски войски на княз Дмитрий разгромяват пълчищата на хан Мамай и за тази победа князът получава всеруско признание и обич, става велик княз и приема титлата Донски. Спирам се подробно на по-горните събития, които изиграват решителна роля за издигане на Москва при новия велик княз Дмитрий Донски и са съдбоносни за живота на митрополит Киприян. От очерталата се обстановка виждаме, че новият митрополит на Киевска Рус и бъдещ на цяла Русия пристига в Киев по покана от литовския велик княз Олгерд – върл съперник и противник на Москва и нейния княз с поддръжката на Константинополския патриарх. Тук Киприян става духовен баща на сина му княз Владимир Олгердович. По това време в Москва е седалището на митрополит Алексий, който до пристигането на българина носи титлата Киевски, Литовски и на цяла Русия.

След ръкополагането на новия митрополит в Киев, фактически за стария московски митрополит Алексей остава ръководството само на земите на Московското княжество. Той е духовният баща на бъдещия велик княз Дмитрий Донски. Поради съперничесвото между двамата князе и техните духовни учители след смъртта на Алексий през 1378 г., Московският княз, който иска да държи и духовната власт в свои ръце не изпълнява клаузата в договора с патриарх Филотей за поставянето на митрополит Киприян начело на Московската катедра. Той избира за този пост своя любимец – придворния свещеник Митяй (Михаил).

След низвегването, митрополит Киприян предприема пътуване по суша до Константинополския Патриарх, който да разреши възникналия православен скандал. Прекосявайки българските земи, той посещава родния Търновград през 1379 г., посрещнат сърдечно от Патриарх Евтимий – срещата е вълнуващо описана от Григорий Цамблак.

След сложна църковно-дипломатическа борба през 1380 г., правата му като глава на Руската църква са узаконени и митрополит Киприян се завръща в Киев. Междувременно протежето на великия княз, заемащо митрополитската московска катедра Митяй-Михаил (1378-1379) умира внезапно в 1379 г. и митрополитският престол е свободен. На 23 май (ст. стил) 1381 г. на празника Възнесение Господне митрополит Киприян е посрещнат тържествено със звън на камбани от народа на Москва и висшето духовенство. Поради водената независима политика от централната власт, която отстоява до край, той е набеден в предателство и съдружие с литовските князе от Дмитрий Донски – прогонен от Москва през 1382 г. се завръща в Киев.

След низвергването му борбата за митрополитския престол в Москва се изостря, като решителна роля в нея играят князете на литовското и московското княжества – Дмитрий Донски и Владимир Олгертович. За  московски митрополит с благословията на Константинопол е избран гръка Пимен (1382-1385), който не е посрещнат добре от народа, местното духовенство и княза, получавайки сана чрез измама. Под давление на Дмитрий Донски и благословията на популярният светец Сергей Радонежки, за московски митрополит по-късно е наложен суздалският архиепископ Дионисий (1384-1385), който заминава в Цариград да получи патриаршеска благословия. На връщане от там той преминава през земите на Киевска Рус, където е задържан от литовският княз Владимир Олгертович през 1384 г. По сведение на полските историци, самозванецът според княза е разпитван, защо иска да бъде Московски митрополит, след като законен глава на руската църква е митрополит Киприян. Отстоявайки правата на българина, князът изпраща Дионисий на заточение и той умира там в 1386 г. Заради това за митрополит в Москва е възвърнат Пимен.

През годините на тези метежни събития Киприян се явява отново в Цариград при Патриарх Ниил (1380-1388) на патриаршески съд, където правата му за митрополитския престол  в Москва са потвърдени.

В края на 1387 г. по време на Константинополския събор е решено, че "митрополит Киевско-Литовски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това законно право той получава едва след смъртта на великия княз Дмитрий Донски през 1389 г. Есента на 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва посрещнат от духовенството и новия княз Василий Дмитриевич (1389-1425).

Управлявайки йерархиите в две различни държави митрополит Киприян съумява  да съхрани единството на руската земя и църква. Когато през 1395 г. хан Тамерлан (Тимур) напада руските земи, митрополитът също като своя събрат св. Патриарх Евтимий организира и повдига самочувствието – духа на населението и войните, защитаващи града.

Той организира на 26 август посрещане извън града на чудотворната икона от гр. Владимир "Владимирската Св. Богородица" – закрилницата на руския народ, която след това е внесена в Москва. "Като слънчева заря" (според руския летопис) огрява светинята руската земя и разколебаният хан оттегля войските си. Заради това знамение на иконата, държана от митрополита, той е почитан от руския народ преживе като чудотворец.

На това свещено място със съдействието на Киприян е основан през 1397 г. Сретенският манастир и всяка година на 26 август с литийно шествие иконата се изнася от Сретенската обител и се внася в Успенския събор. Преживял тежко превземането на своето отечество България от турците, Киевският и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак завършва земния си път на 16 септември (ст. стил) 1406 г. в лятната си резиденция, разположена на Трехсветская горка в Москва. Над гроба му прочувствено слово държи неговият  племенник и ученик Григорий Цамблак, който по-късно е ръкоположен за митрополит Киевски (1415-1420) с катедра в Новгород. В своето "Похвално слово за Киприян" той се обръща към руския народ с думите: "Нашето Отечество го роди, а вам Бог дари... ...Отче Киприяне, наистина ти си светило (слънце) за руската земя". Надгробното слово на Григорий Цамблак (препис на творбата от ХVІ в.), посветено на митрополит  Киприян е напечатано в "Чтениях Общества истории и древностей российских" (1872 г., кн. 1). Погребан е в съборната черква "Св. Богородица" близо до основания от него храм "Три светители", като службата се води от епископите Григорий Ростовски, Митрофан Суждалски, Ларион Коломенски в съслужение на епископи, архимандрити и свещеници, в присъствие на многохилядно множество.

В историята на руската църква и държава митрополит Киприян заема важно място. Като образован духовен пастир на Древна Русия той се отличава със своята скромност и святост в начина си на живот. Съвременниците му го наричат мъжът с "разум за божествено изпълнение, носител на всякакво целомъдрие и велик книжовник". Той запазва единството на църква и народ и продължава езиковата реформа на св. Патриарх Евтимий на местна почва, като заменя стария студийски църковен устав на Теодор Студит и приспособява богослужебната литература към изискванията на по-новия йерусалимски.

Обичайки безмълвието, митрополит Киприян често се усамотява в своето извънградско село Голенищево и там на спокойствие, сред тишината се отдава на размишление, четене и тълкуване на словото Божие и собственоръчно писане на книги. Под перото му излизат псалтири (Ръкопис в Московска духовна академия), служебници, требници, химни, литературни статии – в повечето случаи преводни. Св. Киприян се отнася ревностно към църковното богослужение, сам превежда от гръцки, а една молитва –  съчинява сам. Служебника и Требника са преведени от него и отчасти приспособени за руската богослужебна практика. Литературните му трудове са девет послания и грамоти от юридически характер и четири послания от исторически характер. Митрополитът познава много добре църковните канони, за което свидетелстват неговите послания и грамоти с юридическо съдържание. По-значими са: послание към игумен Афанасий; послание към псковското духовенство с наставления за служебната практика; поучения към новгородското духовенство за черковната служба; изправяне трудовете на патриарх Никон в духа на богослужебните порядки на ХІV-ХV в. Изучаването на последните произведения на Св. Киприян, имат важно значение за разясняване на разногласията, възникнали при изправяне на книгите на патриарха и дават нова светлина за църковните отношения въведени при Никон. Духовното му завещание написано четири дни преди смъртта е филосовско-поетически труд за преходността и суетата на земния живот.* Най-значителното произведение на Киприян е Пространното житие на митрополит Св. Петър Волынянин (Ратенский) – Киевски и Галицки митрополит (1308-1321) и първият Московски и на цяла Русия (1321-1326). То е написано в знак на благодарност към светеца, в чест на изцелението на Киприян от болест, която преодолява и избавлението му от преживяните беди, съпътстващи неговия живот. Голяма е заслугата му като църковен историк, защото той пръв събира канонически статии за руските светци и князе.

Митрополитът е известен не само с грижите си за духовните нужди на паството си, но и с критиките си към безчинствата на отделни владици върху миряните по места; т. е. забогатяването им, за сметка на бедните християни. Духовният отец на народа Киприян проповядва любов към паството и непримиримост към епископските своеволия в епархиите. Той се старае непрекъснато да учи народа да има страх от Господа и със своите умни и одушевени наставления се харесва на всички. Киприян работи за "утвърждаване на православните в благочестие". Участник  е в събора осъждащ патриарх Макарий и е личността, която обръща в православни трима хунски вождове.

Митрополит Киприян е известен радетел за преговори с католическата църква и за свикване на църковен събор по този повод, но диалогът да е на принципна основа. Известно е сътрудничеството и уважението на най-големия светец по това време в Русия Сергий Радонежки към Киприян. Поради зачестилото нахлуване на ереси в земите на древна Русия, митрополит Киприян се опитва да свика църковен събор, за да бъдат те заклеймени по подобие на Търновския събор против богомилите, но това му начинание не се сбъдва. Съдейства за възстановяване дейността на разграбената от хунските нашествия Киевско-Печорска обител.  По негово време и със съдействието му са създадени Сретенският (1397 г.) и Савино-Старожевския (рус. – Савинно-Сторожевкий монастырь) (1404-1405 г.) манастири, изградени са нови храмове, подпомогнати са много обители. Киприян лично спомага за съграждане на черквата "Св. Три светители" и Катедралния (съборен) храм в Савино-Старожевската обител "Рождество Богородично" в Москва.

По времето на Киприян Цамблак в манастирите на Новгородска, Псковска и Суздалско-Владимирска области се оформят известните иконописни школи – Новгородска, Строгановска и Московска. Митрополитът е радетел на иконописта – сам рисува икони и според последните изследвания (Бетин Л.В. – Митрополит Киприян и Теофан Грек, 1976 г.), подкрепя дейността на известните зографи, творили в древна Рус по това време – Теофан Грек (ок. 1340-след 1405) и Андрей Рубльов (1360/70-1427/30). Предполага се, че познанството му с Теофан Грек датира от по-рано, по време на престоя му на Св. Гора. Изследователите смятат, че мистицизмът и предопределението на съдбата – теми от края на ХІV и нач. на ХV в. в творчеството на Рубльов, са повлияни от личното познанство с митрополита. Според последните изследвания се предполага, че Естахологията (края на света)  и сцените, рисувани от Рубльов по темата "Времето на Страшния съд", са повлияни от учението на исихазма, на което митрополитът е следовник. В тези сцени образът на жената често е олицетворение на съблазънта и оръдие на дявола. Може би в Страшния съд, рисуван от Рубльов, той се ръководи от известната мисъл на Всерусийския митрополит: "Жената – това е инструмента, който дяволът използва, за да завладее нашата душа".

Образът на Св. Киприян Цамблак, митрополит на цяла Русия – чудотворец, е застъпен сериозно в руската иконография. Известни са следните икони: Волоколамска икона на Св. Богородица с всерусийските митрополити Киприян и Геронтий от ХVІІ в., Митрополит Киприян в нозете на Христос Вседержител на трон, Митрополит Киприян – ХІХ в.

В България, популярност е получил образът на Св. Киприян, митрополит Киевски и Московски – стенопис от ХХ в. в черквата "Св. Седмочисленици" в гр. София.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян за запазване вярата и цялостта на народите на Древна Русия, както и издигането на Московското княжество като обединителен център  в края на ХІV в. не са забравени. За своите заслуги българинът – Киевски, Московски и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак е канонизиран официално от Руската църква за светец и чудотоворец през 1472 година. Светите му мощи са пренесени в Патриаршеската катедрала на Москва – Успенския събор в Кремъл, положени са в мраморен саркофаг и се намират в югозападното крило на храма. Вярващите и богомолците, които и днес посещават катедралата вярват в чудодейната сила на неговите тленни останки. Всяка година на 29 септември (16-ст. стил) се почита деня в памет на Св. Киприян чудотворец, митрополит Киевски и Московски и на цяла Русия, като в службата се изпълнява тропарът, специално посветен на него.*

* Ето как описва древния "Владимирски летописец" четенето на духовното завещание на митрополит Киприян над неговия гроб.

"И преже преставления своего за 4 дни написа грамоту незнаему страннолепну, акы образ прошениа, рекше всех благословляя и прощаа и от всех благословлениа и пропрощениа требуя и всем же мир; се же конечнаго ради любомудрия. Се же заповеда епископом: егда мя влагаа во гроб и тогда прочтите сию грамоту вслух всем людем, и еже и бысть. Се же сътвори Григорей епископ Ростовский и прочте ю велегласно и у (л. 216) слышана быст всему народу, егда чтуще ей и многим на слезы подвижася, а преже сего такова грамота не бивала."(Институт по история, Документи, Русия (ХVІ в.), 1520-1540, Владимирски летописец)

Българският дух в руското православие

Митрополит Киприан - фрагмент от иконата "Спас на престоле с припадающим Киприаном", XII в.

"Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките идеи... Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно - чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, "полюса на духовността"..." Акад. Дмитрий С. Лихачов

Покръстването на българите и спасяването на старобългарската писменост, създадена от светите Кирил и Методий и доразвита от техния ученик св. Климент Охридски, се оказва акт, който надхвърля политическите амбиции на княз Борис да издигне държавата като равноправен субект на Европейския югоизток. Създадената от България християнска култура спомага за приобщаването и утвърждаването на южните и на източните славяни към православната цивилизация. Един от големите български приноси в това отношение е християнизирането на Киевска Русия.

Древноруската Йоакимовска летопис разказва, че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите. Сред руските хуманитаристи тази теза има както привърженици, така и противници. Актът е извършен през 988 г. - повече от един век, след като България става християнска държава. В ръкописа четем още, че "българският цар Симеон изпратил в Русия учени йереи (свещеници) и книги". Вероятно става въпрос за мисия на български духовници, благословена лично от българския владетел. Тя е осъществена или по времето на великия киевски княз Олег, с когото се предполага, че цар Симеон е сключил някакъв военнополитически съюз, или при неговия син Игор. Но и в двата случая тази православна мисия предхожда най-малко с половин век покръстването на Киевска Русия.

Показателен е и фактът, че духовният наставник на Игоревата съпруга - Св. княгиня Олга, първата жена-християнка от руската династия - е презвитер Григорий, българин по народност. Вероятно той е изиграл важна роля за популяризиране на християнството във великоруския княжески двор. Затова подсказва и неприязънта, с която го "удостоили" византийските власти, когато Григорий посетил Константинопол през 957 г. като член на делегацията, водена от княгиня Олга.

Самата Олга не успяла да утвърди християнството в Русия - синът й Светослав гледал с пренебрежение на Христовата вяра. Но колкото и да е абсурдно, походите, които той предприел към България и които в известна степен допринесли за отслабването и завладяването й от Византия, дали силен тласък за проникването и разпространението на православието и старобългарската литература в руска среда. Ето защо актът на Светославовия син Владимир през 988 г. е логичен резултат от близо едновековното проникване на разбираемата за русите старобългарска писменост и свързаната с нея православна духовност.

Любопитен факт е, че езическа Русия била обект на духовно влияние не само от страна на православна Дунавска България. Интерес към русите, които още не са познавали единобожието, проявявала и мюсюлманската Волжко-Камска България (основана от Еспериховия брат Кубер). През 986-та, две години преди покръстването, в Киев идват мисионери-българи, изповядващи мюсюлманската вяра. Те предлагат на княз Владимир да приеме исляма. Така за кратко Киевска Русия изпитва влиянието на българите от две страни - от югозапад и от североизток.

След покръстването Владимир на свой ред решава да разпространи християнството във Волжко-Камска България. Тази мисия при волжките българи той възлага на "философа" Марко Македонянин. Прозвището му показва, че вероятно става дума за български духовник от западните предели на Балканите. Тъй като ислямът вече имал силни позиции във Волжко-Камска България, мисията на Владимировите пратеници била неуспешна. Но според летописите в същата година на пратеничеството в Киев били кръстени "четирима князе български". Те вероятно са принадлежали към аристокрацията на волжка България, но имената им не са запазени. Така православието, дадено на Киевска Русия от Дунавска България, станало достояние и за някои от волжките българи, които са братовчеди на българите от Балканския полуостров.

Преди да приеме християнството, Владимир естествено живеел според езическите руски обичаи, които му позволявали да има повече от една съпруга. Една от тях била българска княгиня. Житието на бъдещия княз-покръстител разказва, че тази българка с благороднически произход имала също толкова важно значение за разпространението на православието в Киевска Русия, каквото има и нейният съпруг. Тя родила на Владимир двама синове, които станали негови любимци - Борис и Глеб, които при кръщението си били наречени Роман и Давид. Тези имена са характерни за Преславско-охридската традиция в именуването на нашата аристокрация: по това време България е управлявана от цар Роман, а Давид е един от комитопулите, оглавили съпротивата срещу Византия. Не е изключено кръщелните имена на Владимировите синове да са още един аргумент, подкрепящ българския произход на майка им. Впоследствие Борис (Роман) и Глеб (Давид) станават първите светци и мъченици на Руската църква.

Св. Михаил Българин и св. Киприян Българин

Владимировото житие разказва, че българската му съпруга дошла в Киев със своя личен свещеник Михаил, който бил духовният й наставник. Името на този свещеник съвпада с името на първия Киевски и Всерусийски митрополит. Според житието на св. княз Владимир, при покръстването на Русия свещеник Михаил бил изпратен в Константинопол (център на източноправославната йерархия), за да бъде ръкоположен за епископ. По-достоверни обаче са данните от Йоакимовската летопис, според която Владимир се обърнал към Константинополския император и патриарха, да му изпратят "митрополит Михаил, мъж изключително учен и богобоязлив, същински българин, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от славяните (българите)... По съвет на Владимир митрополитът постави епископите в градовете: Ростов, Новгород, Владимир, Белгород." Така първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи по народност.

Митрополит Михаил Болгарин е бил или архиерей на служба към Константинополската патриаршия, или митрополит от източните епархии на Българската патриаршия, които по това време вече са били завладени от византийците. Вероятно този велик българин, светителствал в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Така се осъществява първото южнославянско влияние в руската култура, което е по-правилно да се нарича българско.

Михаил Болгарин е първият от осемте български архиереи, които в различни периоди от време оглавяват престола на великоруските митрополити или заемат други митрополитски катедри в Русия.

Най-известният от тях е св. Киприян Българин - роден в Търново през първата половина на ХIV в., произхождащ от известния болярски род Цамблаковци, ученик на св. Теодосий Търновски и духовен брат на Св. Патриарх Евтимий.

През 1373 г. Константинополският патриарх Филотей, който имал дългогодишно приятелство с Киприян, го изпраща с мисия в руските земи. Българският духовник трябвало да помири Московското княжество и Литовската държава, чийто конфликт застрашавал единството на Руската църква. Литовските князе недоволствали, че духовният глава на Русия - Великоруският митрополит, поддържал само московския княз и не посещавал западноруските земи. Съществувала опасност тези райони да приемат католицизма. През 1375 г. Киприян бил ръкоположен за Киевско-литовски митрополит и станал духовен баща на литовския княз Олгерд. Той установил и тесни духовни връзки с живелия по това време Сергий Радонежки, един от най-почитаните руски светци. Московският княз Дмитрий Донски обаче отказвал да приеме Киприян за духовен глава на Русия и го прогонил от своите владения, подлагайки го на унижения и малтретиране. Едва една година след смъртта на Дмитрий Донски - през март 1390 г., Киприян бил посрещнат тържествено в Москва като Всерусийски митрополит. По време на своето светителстване той успял да обедини в духовно отношение руските земи и да издигне авторитета на Московското княжество.

Киприян Българин активизира колонизирането на Руския север с православни манастири. Той основава и най-стария запазен московски манастир - Савино-Стожеровския. Въвел в руска среда Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, преодолял опитите на западноруските земи да приемат католицизма и станал свидетел на трагичния край на родната му България, Киприян бил радетел за изглаждане на отношенията между православния Изток и католическия Запад. След падането на Търново под османска власт той искал да се свика Вселенски събор, който да провъзгласи обединението на всички християни срещу османските завоеватели. Но това така и не станало - Киприян починал 9 години след завладяването на българската столица, негов роден град. С много почести бил погребан в Успенския събор в Кремъл, където почиват главите на Руската църква. През 1472 г. е канонизиран за светец.

Със своята книжовна дейност св. Киприян Българин изградил истински духовен мост между българската и руската православна култура. Десетилетие след смъртта му престола на великоруските митрополити заел неговият племенник - Григорий Цамблак, който написал за своя чичо, обръщайки се към руския народ:

"Него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте; ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме, и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни!"

Имената на Киприян и Григорий Цамблак са свързани с времето на второто българско влияние в руската култура. След тях на руска земя светлината на българското православие разпалват Григорий Болгарин (ср. на ХV в.); Киевско-Литовския митрополит Йосиф Болгаринович (кр. на ХV в.); Нектарий Велешки, митрополит на Велес и архиепископ на Охрид до кр. на ХVI в., принуден да търси спасение от турците в Русия и ръкоположен за архиепископ на Вологда в началото на ХVII в. В началото на XVIII в. един от последните Охридски архиепископи Филотей също намира убежище в руската земя и е ръкоположен за епископ на Смоленск. Междувременно от средата на ХV в. започва и обратният процес - облагородена и укрепвана от високите постижения на средновековната българска православна култура, Руската църква започва да изпраща средства и книжнина към поробените християни на Балканите...

В памет на светителя Киприан, митрополит Киевски

Свети Киприан, митрополит Киевски и всеруски чудотворец, бил родом от България (от Търново, бел.ред.) и се отличавал със светия си живот (1), голямото си любомъдрие и начетеност в свещените книги (2). Той назидавал всички със своето боговдъхновено учение и душеспасителни наставления. Свети Киприан ревностно се подвизавал в делото на непрестанното учителство (3), наставлявал паството си да пребивава в страх Божий, всячески да се въздържа от смехотворство и празнословие и особено да усърдства в молитвата и истинското покаяние.

Той обичал тихия, безмълвен живот и затова често се оттеглял в своето митрополитско село Голенишчево*. Това безметежно място било разположено между две реки - Сетун и Раменис, и било заобиколено с гъста гора. Тук той построил храм в името на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Тук ръкополагал епископи и свещеници и усърдно се занимавал с преписване и превод на много свещени книги от гръцки на славянски (4) език. Той написал и житие на великия чудотворец светителя Петър, митрополит на цяла Русия (5).

Свети Киприан се упражнявал много и в молитвата и четенето на Божествените писания (6). Винаги имал в ума си паметта за смъртта, страшния съд Христов, мъченията на грешниците и блаженството на праведниците.

Преуспявайки в тези богоугодни подвизи, митрополит Киприан достигнал дълбоки старини и легнал на смъртния одър в своето село Голенишчево. Четири дни преди кончината си той написал прощална грамота, в която давал прошка и благословия на всички вярващи и сам с истинско християнско любомъдрие и смирение искал прошка от тях. Свети Киприан направил така, защото знаел каква сила има смирението: то покрива греховете и насочва всичко към добро. Преди кончината си светителят заповядал на епископите и приближените си да прочетат грамотата над гроба му при неговото погребение (7).

В такова смирение, с благодарствена молитва на уста, той починал в Господа в година 6914 от сътворението на света (през 1406 г. от Р.Хр., бел.ред.), на шестнадесетия ден от месец септември (по православния календар) (8).

Бележки на редактора за живота и делото на св. Киприан

(1) Светителят Киприан отначало извършвал монашески подвизи на Атон, където по свидетелството на Търновския патриарх Евтимий се прочул с подвизите си.

(2) Със своята образованост, любознателност и начетеност в свещените книги той бил известен още на Атон, откъдето се обръщал до свети патриарх Евтимий с молба да му пише за някои "църковни неща", а именно по въпросите за поклоните в дните на Петдесетница и в 12-те дни между Рождество Христово и Богоявление, за причастието със Светите Тайни при отсъствието на свещеник в пустините.

Неговата образованост, както и светият му живот, привлекли вниманието на Константинополския патриарх Филотей, който го приближил до себе си и го направил свое доверено лице, а после го ръкоположил за митрополит - първоначално на Киев и Литва. След смъртта на светителя Алексий свети Киприан станал митрополит на цяла Русия, като поел управлението на Руската църква през 1390 година, две години след църковно-йерархическите раздори.

(3) Като паметници на неговото учителство са останали различните му послания, проникнати с дух на истинско християнско любомъдрие и ревностна пастирска грижа за духовните нужди на повереното му паство. Особено внимание заслужават посланията до игумен Атанасий и до псковското духовенство.

(4) Свети Киприан превел от гръцки Требник и Служебник, които в някои отделни части били приспособени към потребностите на руската църковна практика, канони и молитви, а също и Номоканона, който през XVI в. още се пазел в Московския Успенски събор. На него приписват и някои по-малки статии с литургически характер, част от които са преводни, а други - авторски. Светителят събирал канонически статии за руските светии и князе, разпращал преписи на литургията и други свещенодействия, като прилагал обяснения за тях и изобличавал произвола при извършването им. Изобщо в историята на Руската църква митрополит Киприан заема важно място, особено като радетел за изправяне на църковно-богослужебните книги и църковните обреди. Едно древно известие за свети Киприан свидетелства, че той "превел много свети книги от гръцки на руски език и оставил много писания за наша полза".

(5) Съставеното от свети Киприан житие на свети митрополит Петър е проникнато от живо благочестие и е знак на благодарност заради избавянето от беди и тежък недъг, както свидетелства самият автор. До нас са достигнали още няколко негови исторически съчинения, някои от които са влезли в така наречената "Степенна книга". Запазено е свидетелство, че свети Киприан е написал много от житията на руските светии.

(6) Според летописа свети Киприан бил изпълнен с "всякакво любомъдрие и разум", бил "много книжовен и духовен, писал книгите си със своята ръка и се упражнявал често в молитва и четене на Божествените Писания".

(7) Прощалната или духовната грамота на свети Киприан била прочетена, според волята му, на неговото погребение, а после била четена и при погребенията на неговите приемници. Тя е изпълнена с християнско любомъдрие, проникната с дух на дълбоко благочестие и с трогателно красноречие повествува за тленността, суетата и нищожността на всичко земно и паметта за смъртта.

(8) Мощите на свети Киприан били открити през 1472 г. и оттогава почиват в Московския Успенски събор. Особено внимание през времето, когато свети Киприан управлява Руската църква, заслужава чудното избавление на Москва и Русия чрез защитата на Божията Майка от страшното нашествие на азиатския завоевател Тамерлан. То съвпаднало с пренасянето на чудотворната Владимирска икона на Божията Майка от Владимир в Москва, извършено по разпореждане и желание на свети Киприан.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Страдание на света великомъченица Евфимия Всехвална

По време на царуването си нечестивият Диоклетиан (в началото на IV столетие, бел.ред.)  поставил за управител на Халкидон (1) проконсула (2) Приск. Проконсулът възнамерявал да устрои празник на езическия бог Арей (3), в чиято чест в града имало храм, а в храма било поставено негово изображение. Той изпратил указ до околните градове и селища, като заповядал в името на царя всички да се съберат в Халкидон на празника и според имущественото си състояние да принасят жертви на Арей. В указа си Приск заплашвал с големи мъчения онези, които не изпълнят заповедта му и не се явят на празника, и постановил той да се проведе на деветия ден след издаването на указа.

И ето, когато настъпил определеният за бесовския празник ден, в Халкидон се събрали много хора с жертвени животни и празнично ликували, като принасяли в жертва овце и волове и се покланяли на бездушния истукан, или по-добре да се каже - на беса, обитаващ в него. Тогава местните християни, погнусени от богомерзкия празник и опасявайки се от страшния гняв на проконсула, започнали да се крият, събирали се на тайни места и служели на истинския Бог, нашия Господ Иисус Христос. А проконсулът заповядал да се издирва дали няма някой, който се противи на заповедта му и не се покланя на Арей. Станало ясно, че на мъчителя се противят християните, защото не изпълняват повелението му и не въздават на беса онази чест, която подобава само на единия истински Бог. Разгневен, Приск заповядал да ги открият и да ги предадат на мъчения.

По това време на едно тайно място се криели четиридесет и девет християни и възнасяли молитви. Сред тях била и една прекрасна девица на име Евфимия, от благородно потекло, дъщеря на благочестивия сенатор Филофрон и съпругата му Теодоросия. Донесли на мъчителя за тях и той заповядал да ги хванат и да ги доведат при него на съд. Свирепите му слуги веднага с оръжие в ръце се устремили като зверове на плячка върху събраното Христово стадо. Домът, където вярващите тайно служели на Бога, бил обкръжен от всички страни, за да не може никой да избяга. Слугите разбили вратите и без милосърдие помъкнали християните един по един навън, а когато хванали всички, с унижения и насмешки ги повели при проконсула. Водени като овци на заколение, светите смирени Христови раби застанали пред мъчителя, готови да пострадат за своя Господ дори до проливане на кръв.

Когато ги видял, гордият властник казал:

- Вие ли се противите на царската и нашата заповед, като пренебрегвате жертвоприношението в чест на великия бог Арей?

Християните отговорили:

- Без съмнение трябва да изпълняваме царската или твоята заповед, ако тя не е противна на Небесния Бог, проконсуле. Но когато е противна на Бога, не само не трябва да се подчиняваме, а дори да се съпротивляваме. Ако ни заповядваше нещо, в което сме длъжни да се подчиним на властите, бихме въздали "кесаревото кесарю" (Мат. 22:21). А тъй като вашата заповед е богопротивна и богомерзка, понеже повелявате да почитаме тварите вместо Твореца и ни карате да се поклоним и принесем жертва на беса, а не на Вишния Бог, няма никога да я изпълним, защото сме истински поклонници на живеещия на небесата истински Бог.

Тогава мъчителят отворил лъжливите си уста, изострил като бръснач лъстивия си език и се обърнал към тях с хитроумна реч, като обещавал дарове и почести и се стараел да отклони от правия път към гибелното идолослужение онези, които Господ "придобил с честната Си кръв" (Канон на Сретение Господне, песен 3, ирмос, бел.ред.). В същото време той ги заплашвал със страшни мъки, ако не пожелаят да изпълнят съветите му.

А светиите отговорили:

- Даровете и почестите, които ни обещаваш, проконсуле, отдавна сме отхвърлили, възненавидели и считаме за смет (Фил. 3:8) заради Христа, защото имаме небесните блага, които са по-големи и по-хубави от земните. Земните блага са временни и непостоянни, а небесните - вечни и неизменни (2Кор. 4:18). А от страшните мъки, с които ни заплашваш, не само не се боим, но дори желаем да ги претърпим, за да се прояви в нас силата и крепостта на нашия Бог, на която вие да се чудите и като познаете немощта на вашите скверни богове, да се засрамите. Но защо още да продължаваме словесния спор? Пристъпи към това, което си намислил, и ще се убедиш, че в нас ще има много повече твърдост в търпението, отколкото у тебе - усърдие в мъченията.

Тогава управителят започнал да ги изтезава и светиите цели деветнадесет дни били подлагани на различни мъчения, като ежедневно получавали нови рани и понасяли глад и жажда. С тях била светата дева Евфимия, млада и прекрасна. Те я ободрявали и казвали:

- Подвизавай се, дево, заради Небесния Жених, подвизавай се да Му угодиш със страданието, подвизавай се, за да Го посрещнеш заедно с мъдрите девици, за да те възлюби като Своя невеста и да те въведе в Своя чертог (виж Мат. 25:1-13, притчата на Спасителя за мъдрите девици).

На двадесетия ден те били доведени в съда, където проконсулът ги запитал:

- Може би, научени от страданията, сега ще поискате да се подчините на нашия указ?

Тогава светите мъченици заедно със света Евфимия казали:

- Не се надявай, проконсуле, да ни отклониш от правия път. По-скоро ще можеш да обърнеш планините на земята и да поместиш звездите на небето, отколкото да откъснеш сърцата ни от истинския Бог.

Раздразнен от тези думи, мъчителят заповядал дълго да ги бият по лицата, а после, като видял, че не постига успех с това, решил да ги изпрати при царя, а дотогава да останат в тъмницата. Когато ги повели натам, проконсулът видял света Евфимия, прекрасната млада девойка, която сияела сред лика на светите мъченици като луна сред звездите, и подобно на вълк похитил тази овца от Христовото стадо. А тя вдигнала очи и ръце към небето и възкликнала:

- Не ме оставяй, любезни мой Женихо, Иисусе Христе, защото на Тебе се надявам. Не оставяй на зверовете душата, която Те обича и изповядва Твоето свято име. Не давай на врага да се порадва над мене, укрепи немощната Си рабиня, за да не надделее над мен беззаконието.

Желаейки да я обърне към своето безбожие, мъчителят търсел всякакви средства, за да я прелъсти с ласкави думи, да улови девическото й сърце с дарове и различни обещания.

Но тя твърдо казала:

- Не мисли, мъчителю, че с хитри увещания можеш лесно да склониш моята слабост към твоето нечестие и беззаконие, защото, макар да съм жена, с немощна плът и млада на години, сърцето ми е по-твърдо от твоето и силата на вярата ми е по-голяма от вашата храброст. Освен това по милосърдието на моя Христос имам повече разум, отколкото всички ваши езически витии, с които се смятате за мъдри, макар всъщност да сте по-безумни от всички невежи, понеже не искате да познаете истинския Бог, а почитате за бог беса. Ти не ще ме прелъстиш с хитри слова, както някога змията е прелъстила нашата прамайка, не ще направиш за мене този горчив свят сладък с неговите наслади, които почитам за горчивини заради най-сладкия мой Иисус, и колкото и да се стараеш, не ще победиш силата, която в немощ напълно се проявява (2Кор. 12:9). Защото аз се надявам, че моят Христос няма да ме остави и не ще отклони от мене крепката ръка на Своята помощ, докато гордата глава на беса не бъде стъпкана от нозете на жена.

Посрамен от отговора на света Евфимия, мъчителят се разгневил, сменил с ярост мерзката любов, която показвал дотогава, и заповядал да приготвят колело за мъчения с множество остри ножове. Когато слугите му вързали за него светата дева, тя се оградила с кръстно знамение. Започнали да въртят колелото, а ножовете режели парчета от тялото на мъченицата и раздробявали ставите й.

А тя усърдно се молела на Бога:

- Господи Иисусе Христе - призовавала девицата, - просвещение на душата ми, източниче на живота, подаващ спасение на онези, които Ти се надяват! Дойди ми на помощ сега, за да познаят всички, че Ти си единственият Бог и твърдо упование за вярващите в Тебе, защото, когато "Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище" ( Пс. 90:9-10).

Щом се помолила, колелото внезапно спряло и слугите паднали без сили, защото се явил ангел Божий, счупил го и свалил светата девица, изцелил раните й и възвърнал здравето й. А тя се изправила цяла и невредима, радостно възпявала и благодаряла на Бога и прославяла всемогъщата Му сила.

Мъчителят и всички присъстващи изпаднали в недоумение и много се дивели на чудото. Впрочем там, където злобата е ослепила душевните очи, това голямо чудо не можело да принесе никаква полза. Те не били в състояние да познаят крепката ръка на истинския Бог, защото е казано: "с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате - и не ще видите. Защото сърцето на тоя народ е закоравяло" (Ис. 6:9-10), и сметнали чудесното знамение за вълшебство.

След това мъчителят заповядал да запалят силен огън в една пещ и да хвърлят там светицата. Докато разпалвали пещта и пламъкът вече се разгарял, мъченицата отново започнала молитвата, която някога като броня защитила тримата момци в огнената пещ. На веществения огън светата дева противопоставила огъня на ревностната любов към Бога и като вдигнала очи към небето, казала:

- "Висок е Господ: и смирения вижда" (Пс. 137:6; Ис. 33:5)! Ти си съхранил чрез Своя свят ангел цели и невредими тримата момци във Вавилон, хвърлени заради Твоя закон в огъня, и си им пратил вода от небето: бъди помощник и на мене, Твоята рабиня, защото се подвизавам заради славата Ти, Христе мой!

Тя се оградила като с оръжие с кръстното знамение и спокойно очаквала да я хвърлят в огъня.

Тогава двамата воини Виктор и Состен, които трябвало да сторят това, видели в пещта чудно видение - пред тях се явили Божии ангели, които угасявали огъня и им забранявали да се докосват до Христовата невеста. Като съзрели това чудо, те казали на мъчителя:

- Няма да посмеем да се докоснем до тази света дева с нашите скверни ръце и да я хвърлим в огъня, дори да заповядаш да ни отсекат главите, защото виждаме удивително чудо, което не виждат твоите очи. И по-добре е да търпим твоята ярост, отколкото гнева на онези светоносни мъже, които ни заплашват изсред огнения пламък.

Като чул това, мъчителят се разгневил, помислил, че са християни и затова не искат да хвърлят в пещта девицата. Наредил те да бъдат вързани, а други двама воини, единият от които се казвал Кесар, а другият - Варий, да изпълнят заповедта му. Те хванали девицата и я хвърлили в пещта, но веднага изригнал силен пламък и ги изгорил на място в пепел, а другите слуги накарал да побягнат. А светицата, ликувайки в пещта като в светъл чертог и сред прохладна роса, пеела песента на тримата момци: "Благословен си Ти, Господи, Боже на отците ни, и хвален и прославен вовеки" (Дан. 3:52). И станало дивно чудо: огънят не я докоснал, дори не опалил одеждите й, защото Сам нетленният Жених Христос Господ тайно слязъл при светата Си невеста и я оросил с небесна прохлада. Когато пещта изгаснала, светицата излязла здрава и невредима и изумила всички. Като не знаел какво да предприеме, мъчителят заповядал да я хвърлят в тъмница и си казал: "През нощта ще измисля какво да сторя с тази вълшебница". После привикал Виктор и Состен и излял върху тях яростта си, като обещавал да ги погуби, ако не се поклонят на идолите.

Те отговорили:

- Досега се заблуждавахме, защото не знаехме истината. А сега познахме единия Бог, Който е създал небето и земята. В Него вярваме и Му се покланяме, а твоите богове, на които и ние се покланяхме преди, без да знаем, че ни прелъстяват бесовете, вече няма да почитаме. Прави каквото искаш с нас, в твоите ръце са телата ни, а душите ни са под защитата на Бога.

Мъчителят ги осъдил да бъдат разкъсани от зверовете. Когато светците отивали на определеното място, те се молели усърдно на Бога, за да се смили над тях и да им прости греховете, които извършили в заблуждението и неверието си, да въведе душите им там, където пребивават вярващите в Него. И веднага от небето се разнесъл Божествен глас, който ги призовавал да останат спокойни. Щом го чули, те с радост предали душите си в Божиите ръце. Зверовете не докоснали телата им и по-късно вярващите тайно ги погребали.

Когато изминала нощта и настъпило утрото, мъчителят седнал на съдийското място. Довели света Евфимия от тъмницата, а тя, отивайки на съд, с радост възпявала:

- "Боже, нова песен ще Ти изпея" (Пс. 143:9)! Ще те прославям Господи, сило моя! Ще Те възпея сред народите и ще прославя името Ти, защото само Ти си истинският Бог и няма друг Бог, освен Тебе.

Дълго я разпитвали и изтезавали, като я принуждавали да принесе жертва. Когато тя отказала да се подчини, мъчителят, убедил се в непреклонността й, заповядал да повесят и да режат тялото й с остри ножове. Но и след това тя с Божията сила останала невредима. После изкопали дълбок ров, напълнили го с вода и хвърлили вътре множество змии, ехидни и други морски и земни влечуги. Когато ямата била пълна, мъчителят заповядал да хвърлят там и света Евфимия.

А тя се осенила с кръстното знамение и казала:

- Пресвети мой Иисусе Христе! В утробата на водния звяр си съхранил Иона, избавил си Даниила от лъвските уста. Запази и мене с крепката Си ръка, за да се прослави и чрез мен светото Ти име.

С тези думи тя се хвърлила в ямата, а змиите и влечугите не й причинили никаква вреда, защото я носели върху себе си и не й давали да потъне във водата. С Божията милост светата дева излязла от нея без никаква вреда за себе си. А мъчителят изпаднал в пълно недоумение, като не знаел какво още да направи с нея. Той желаел да я погуби и като мислел, че вълшебството, което уж владеела светицата, преодолява само явните опасности, а не тайните замисли, заповядал да изкопаят друга яма и да я напълнят с остри копия, мечове и ножове, да ги забодат по дъното с остриетата нагоре, а после да покрият ямата с малко клони и пръст. След това наредил на мъченицата да премине оттам, като се надявал, че като не знае за клопката, ще падне върху остриетата и ще умре от раните си. Но светицата преминала леко като птица, прелитаща през мрежи, а някои от езичниците, които не знаели за рова, паднали в него и загинали. Като видял това, мъчителят бил поразен от срам и се изпълнили думите на Писанието: "Ров изкопа, изкопа го дълбоко и падна в ямата, която приготви" (Пс. 7:16).

А света Евфимия възхвалявала Бога:

- "Кой ще изкаже могъществото на Господа, кой ще възвести всичката Му хвала" (Пс. 105:2), защото Ти запази невредима от раните Своята рабиня, спаси ме от огъня, защити ме от зверовете, от водата и колелото и ме изведе от ямата. И сега, Господи, избави душата ми от ръката на онзи, който от века е бил враг на послушните на Тебе. "Греховете на младостта ми и престъпленията ми не си спомняй" (Пс. 24:7), но с капките кръв, пролята за мене, очисти сквернотата на плътта и духа ми, защото Ти си очищение, освещение и просвещение за Твоите раби (Евр. 1:3; Лук. 2:32).

Проконсулът опитал още веднъж да я прелъсти с любезни думи:

- Недей да безчестиш - казал той - своя род, не погубвай цвета на своята младост и не се обричай на смърт. Почети великия Арей и ще бъдеш почетена от всички нас, възхвалявана и наградена с голяма слава и богатство.

Той казал и много друго, за да я измами, но тя се смеела и го наричала безумен.

Тогава той отново започнал да я мъчи - наредил да бъде бита жестоко с пръчки, заповядал да я разрежат с остър трион, но той не могъл да навреди на святото й тяло. После заповядал да я горят на гореща скара, но скарата изстинала, защото с Христовата невеста пребивавали ангели и я опазвали от всички мъчения. Накрая проконсулът заповядал света Евфимия да бъде хвърлена на зверовете.

Когато отвеждали светицата в цирка, тя се молела Господ да прати край на мъките й, да приеме душата й в Своите ръце и да заповяда тя да се пренесе от многострадалното тяло в желаната страна.

- Господи на силите! - казвала тя. - Ти ми яви Своята непобедима сила и ненадмината десница, Ти откри немощта на бесовете и безумието на мъчителя, а мене постави над всички мъчения. Както допусна смъртта и проливането на кръв на мъчениците преди мене, така сега приеми и моята жертва, принесена от съкрушена душа и смирен дух, и успокой душата ми в селенията на светиите и в лика на мъчениците, защото си благословен во веки.

Когато света Евфимия завършила молитвата си, срещу нея били пуснати лъвове и мечки, но те се приближили и започнали да ближат нозете й. Само мечката й нанесла малка рана, от която потекла кръв. В това време се чул глас от небето, който призовавал светицата в горните обители и тя веднага предала духа си на Господа, заради Когото пострадала с цялата си преданост. Земята се разтресла и градът се залюлял, стените се рушали, капищата падали и всички били обхванати от голям ужас. Те в страх побягнали от цирка, а светото тяло на мъченицата останало да лежи на земята.

Родителите на Евфимия взели светата си дъщеря и с почести я погребали близо до града*. Те благодарели на Бога и се радвали, че са се сподобили да бъдат родители на такава дъщеря, която с проливането на своята кръв станала невеста на небесния Жених Христа и Царя на всички, на Когото чест и слава с Отца и Светия Дух сега и винаги и вовеки веков. Амин.

По молитвите на света великомъченица Евфимия, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Мощите на св. Евфимия Всехвална

Възпоменание на чудото, извършено от света великомъченица Евфимия

Всехвална

Света великомъченица Евфимия Всехвална се родила, израснала и се увенчала с венеца на мъченичеството в Халкидон, град във Витиния, разположен на брега на Черно море, срещу Цариград. Това станало по време на управлението на Диоклетиан (Диоклетиан управлявал източната половина на Римската империя от 284 до 305 г., бел.ред.), на шестнадесети септември (29.09 по светския календар). Тогава се празнува паметта й. А на единадесети юли (24.07 по светския календар) споменаваме чудото, станало със светите й мощи по време на VI вселенски събор в Халкидон, на който било утвърдено православното вероизповедание. Чудото със светите й мощи било знамение за светите отци да не встъпват в общение със зловерните и станало по следния начин.

По време на правоверния император Теодосий* александрийският патриарх Диоскор и цариградският архимандрит Евтихий положили началото на богохулна ерес срещу Господ Иисус Христос, сливайки божественото и човешкото естество у Него в едно*. Със зловерието си те заблудили мнозина духовници и миряни, склонили към ереста редица знатни придворни и широко се възползували от тяхната авторитетна поддръжка.

* Теодосий II управлявал от 408 до 450 г. Бел.ред.

** Става дума за монофизитската ерес или т. н. евтихианство, което в разрез с несторианството проповядвало, че човешкото естество у Иисус Христос било погълнато изцяло от божественото естество, поради което Иисус Христос има само една - божествена същност. Тази ерес била осъдена на IV Вселенски събор.

След поместния събор в Ефес (през 449 г., бел.ред.) (няколко години след състоялия се там III Вселенски събор*, или по-точно след това разбойническо сборище, на което Цариградският патриарх, светейшият Флавиaн**, изповедник на благочестието, бил убит от привържениците на Диоскор и Евтихий, ереста се укрепила още повече и започнала да се възприема за правоверие, а истинската православна вяра да се отхвърля като зловерие. Трябвало да се свика IV Вселенски събор на светите отци за изкореняване на ереста и за утвърждаване на православната вяра.

* Третият Вселенски събор през 431 г. в Ефес бил свикан от император Теодосий II по повод лъжеучението на Несторий, Константинополски патриарх, който твърдял, че въплъщението на Божието Слово било просто Неговото обитаване у човека Христос, а не съединяване на божественото и човешкото в едно Лице. Бел.ред.

** Флавиан I бил патриарх от 447 до 449 година. Причислен към лика на светците.

Междувременно благочестивият император Теодосий напуснал този живот и след него се възкачил добродетелният и богоугоден Маркиан (император Маркиан управлявал от 450 до 457 г., бел.ред.) със света Пулхерия. Двамата ревностни поддръжници на правоверието и благочестието заповядали светите отци от цялата вселена да се съберат в прочутия Халкидон, за да разгледат и обсъдят въпросите на вярата.

Събрали се шестстотин и тридесет свети отци (през 451 г.; тогава бил IV Вселенски събор, бел.ред.), сред които светейшият Анатолий, Цариградски патриарх, светейшият Ювеналий, Иерусалимски патриарх, посланици на светейшия Лъв, папа Римски. Присъствали и еретиците начело с Диоскор, Александрийски патриарх, Максим, когото Диоскор направил Антиохийски патриарх вместо отстранения Домн, техни поддръжници архиереи, Евтихий с привържениците си, тъй че се събрало голямо множество еретици. Заедно със светите отци щели да заседават в църквата на света великомъченица Евфимия, която се намирала в предградие на Халкидон, близо до Босфора. Това била престолната църква на Халкидонската митрополия, твърде просторна, и можела да побере множество хора. В нея почивали мощите на великомъченицата, които били източник на дивни и велики чудеса. Ще споменем поне някои от тях. Всяка година в деня, в който тя пострадала за Христа, от честните й мощи изтичала кръв, като от прясна рана, която събирали по следния начин. В голям мраморен саркофаг, покрит с мраморна плоча, бил положен дървеният ковчег със светите мощи. От лявата страна на саркофага имало малък отвор, колкото да влезе ръка. Той стоял затворен и се отварял само когато било необходимо. След всенощно бдение, преди светата Литургия, епископът поставял в него дълга желязна дръжка, за която била завързана гъба. Поставял вътре сухата гъба, а я изваждал напоена с кръв и я изстисквал в специално приготвен съд. Като виждал това, народът въздавал велика слава на Бога и на светата Му мъченица, помазвал се с кръвта за благословение и изцеление от болести. Кръвта силно благоухаела, сякаш била смесена с драгоценно миро, но никакво земно миро не можело да се сравнява с нея: тя превъзхождала всички аромати и изцелявала всякакви болести. Изтичането на благоуханната и целебна кръв от честните мощи ставало не само когато се празнувала паметта й, но и в друго време, особено ако светителят на църквата бил угоден на Бога с добродетелния си живот. Често светицата се явявала на ония, които й се молели с вяра, на приковани към постелята от болест, на молещи се при гроба й, на попаднали в беда, които я призовавали за помощ. От всички градове и най-вече от околностите на Цариград с голямо упование се стичали на поклонение при нея, в Халкидон. Там по волята на императора трябвало да се събере вселенски събор на светите отци.

Между правоверните и еретиците на събора произлезли много спорове, несъгласия, разсъждения, понеже зловерните изобщо не искали да приемат православното учение. Тогава светейшият Анатолий, като се посъветвал с останалите свети отци, казал на еретиците:

- Напишете на свитък изповеданието на вашата вяра и ние ще напишем нашето, ще ги сложим запечатани в гроба при честните мощи на света великомъченица Евфимия, ще постим и съборно ще се молим на Бога да ни открие чрез Своята угодница кое е правилното изповедание.

Всички приели с одобрение думите на светейшия Анатолий и написали два свитъка - един на правоверните и един на зловерните. Запечатали ги всеки с печата си, отворили гроба на светицата, положили на гърдите й двата свитъка, затворили отново гроба, запечатали го с царски печат, поставили стража и три дни постили и се молили. На четвъртия ден целият събор начело с императора дошъл на гроба на светицата. Махнали печата, отворили гроба и видели, че светата великомъченица държи свитъка на правоверните в дясната си ръка, а свитъкът на еретиците лежал в краката й. Най-изумителното от всичко било, че тя протегнала ръка като жива и подала на императора и патриарха свитъка с православното вероизповедание. Всички се зарадвали неописуемо, прославили Бога, с благодарност възпели светата великомъченица и с гореща любов се поклонили на чудотворните й мощи. Тутакси обявили православната вяра за утвърдена от Бога, което по чуден начин възвестила светата великомъченица. Еретическото зловерие предали на проклятие. Мнозина от еретиците, като видели чудото, се обърнали към православието, а непреклонните били лишени от сан и изпратени на заточение. Оттогава в памет на славното чудо, станало по време на събора, започнали да изобразяват света великомъченица Евфимия със свитък в дясната ръка. Както тогава, така и след това светата мъченица не преставала да върши чудеса и да източва от честните си мощи благоухаеща на миро кръв.

Четвъртият вселенски събор.  
Стенопис от 1502 г. от Дионисий в храм "Рождества на Пресвета Богородица" в Терапонтовия манастир. 

Минали много години. На престола се възкачил Маврикий (управлявал от 582 до 602 г., бел.ред.), благочестив император, но от маловерие дръзнал да се усъмни в чудесата на светицата и смятал кръвта, която изтичала от мощите й, за измама. В желанието си да изпита и да стигне до истината той постъпил така. Много преди деня, в който се празнувала паметта на светата великомъченица, запечатал гроба и отвора в него с печата си. Когато дошъл празничният ден, пристигнал от Цариград в Халкидон, махнал печата от отверстието. Веднага се разнесло прекрасно благоухание и изпълнило цялата църква. От честните мощи на светицата изтекла кръв или по-точно миро под формата на кръв повече от всеки друг път. За да се засрами императорът поради маловерието си и да се укрепи вярата в силата Божия, която може да извършва свръхестествени неща, никоя друга година нямало толкова много кръв. Нима Господ, Който в древността с кост на животно - с магарешка челюст, изведе за Самсон* изворна вода (Съд. 15:18-19), не може да източи кръв и миро от нетленните мощи на Своята угодница? Тогава императорът разбрал прегрешението си, разкаял се и вече вярвал безрезервно в светицата.

* Самсон - израилски съдия, надарен от Бога с необикновена сила, станал Божие оръдие срещу филистимците. Историята на неговия живот и дейност е изложена в книгата Съдии (гл.13-16). Бел.ред.

Впоследствие при управлението на Ираклий (царувал от 610 до 641 г., бел.ред.) по Божие допущение перси нахлули във витинската страна и в околностите на Халкидон, тъй че по техния варварски обичай предградието било опустошено. Влезли и в църквата на светата великомъченица и взели всичко, каквото намерили. Понечили да отворят саркофага на светицата, но не могли. Колкото и да се опитвали, всичко било напразно: не само че не успели да помръднат мраморната плоча, но и процеп в него не били в състояние да направят. Тогава натрупали наоколо купища дърва и съчки, сложили отгоре голям куп от леснозапалими неща и ги подпалили, надявайки се, че от високата температура мраморът ще се напука. Но и този път не успели. Всичко се превърнало в пепел, но саркофагът останал непокътнат. Колко дивна направил Бог Своята угодница! След оттеглянето на персите, императорът се посъветвал с патриарха и решили да пренесат в Цариград мощите на светата великомъченица, понеже се опасявали от повторно нахлуване на варварите в Халкидон. Там, близо до хиподрума, построили църква, подобна на халкидонската, просторна и прекрасна. Пренесли с почести саркофага със светите мощи, който бил придружаван от халкидонския митрополит. Поставили го в олтара на мястото на божествения жертвеник и върху него се извършвала безкръвната жертва. От честните мощи на великомъченицата и в Цариград, както в Халкидон, продължавали да стават чудеса и целебната кръв, благоухаеща на миро, продължавала да изтича в обичайното време.

Минали много години, сменили се много владетели, провели се Петия и Шестия* вселенски събори на светите отци. И от тях изминало доста време и се  възцарил император с име и нрав на звяр - Лъв Исавриец (Лъв III Исавриец царувал от 716 до 741 г., бел.ред.).

* Петият Вселенски събор в Константинопол през 553 г. бил свикан от император Юстиниан I (527-565 г.), за да разгледа въпроса за правоверието на тримата епископи: Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски и Ива Едески, които изразявали несториански мнения в писанията си. 
Шестият Вселенски събор бил в Константинопол през 680 г. при император Константин IV Погонат (668-685 г.). Неговата задача била да изобличи и осъди монотелитската ерес, която признавала само една (божествена) воля в Христа. Бел.ред.

Той пръв започнал да смущава Божията Църква с иконоборческата ерес, наричайки светите икони идоли, като разсъждавал със съмишлениците си така:

- Ето за кого е казал пророкът: "Имат уста, ала не говорят; имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват" (Пс.113:13, 14).

Светейшият патриарх Герман (патриарх от 715 до 730 г., бел.ред.) се противопоставил на това. Императорът позорно го свалил и възкачил на мястото му свой съмишленик, еретик. По същия начин изпратил позорно в изгнание и останалите правоверни архиереи, които отхвърляли неговата ерес. Хулил като псе с необуздан език и позорял всячески не само светите икони, но и мощите на светиите. И понеже виждал и слушал за чудесата от честните мощи на света великомъченица Евфимия, се терзаел от завист, но не се осмелявал да им направи нещо, понеже се опасявал от народно въстание и метеж. Измислил обаче коварен план. Отишъл една нощ тайно, със свои съмишленици, в църквата на света Евфимия и отворил гроба й, който персите не могли да отворят: Христос Бог допуснал ръце на зловерни християни да се докоснат до честните мощи на Неговата невеста, които бил съхранил от ръцете на неверните езичници. Персите съгрешили по неведение, а християните се осмелили да извършат злодеяние със съзнанието какво правят. Бог допуснал да нанесат безчестие на светицата за още по-голямото им осъждане. Злочестивият Лъв Исавриец, като отворил гроба, извадил дървения ковчег с чудотворните и нетленни мощи на света Евфимия, а на негово място сложил полуизгнили смърдящи кости, които бил приготвил специално. После пак затворили гроба. Императорът отнесъл откраднатите честни мощи и ги оставил в една от стаите на двореца. Неговите сестри и дъщери тайно идвали при тях, кадили с благовония, палили свещи с почит и с любов им се кланяли. Скоро обаче злочестивият цар узнал това, взел ковчега с мощите и една нощ го хвърлил в морето. На сутринта, като събрал тълпа от съмишленици, започнал да се подиграва на правоверния народ - гаврел се и порицавал мощите на светата великомъченица:

- Елате, глупци, да видите измамата, с която ви залъгват и която наричат нетленни и чудотворни мощи на прочутата Евфимия. Отворете гроба и вижте вярно ли е.

И тутакси изпратил с народа свои приближени, за да отворят гроба. Отишли, отворили го и видели полуизгнилите вонящи кости. Тогава еретиците започнали да се подиграват и да се надсмиват над правоверните, като ги наричали поклонници на изгнили кости. За тях това било неочаквано, те недоумявали, срамували се, скърбели. Мнозина си помислили, че чудесата на светицата са измама, заплювали полуизтлелите кости и ги изхвърлили навън. И мраморния саркофаг извадили от църквата, а храма Божий превърнали в мерзост на запустението. Подложили го на голямо поругание. Църквата се превърнала в нещо като празна пещера или животинско леговище, даже по-лошо, тъй като станала място за всякакви нечистотии и гадости. Впоследствие ковачи си устроили в нея пещи и започнали да практикуват занаята си. И там, където някога се разнасяли песнопенията на божествени славословия, сега ехтели ударите на чукове по наковалнята, чували се нелепи сквернословия и безчинен говор на хора. В пустата църква ковачите живеели с жените и децата си, а в светия олтар, понеже мястото било закрито, си устроили отходно място. Бог дълго търпял тези хорски дела, такова осквернение на светинята Си, докато не погубил злите в зло и отново въздигнал православието, очистил и осветил Своето място, като го покрил отново със славата Си.

Когато честните мощи на всехвалната мъченица били изхвърлени в морето, по Божий промисъл от едно пристанище, наречено Софиино, отплувал кораб. Той бил собственост на двама братя - Сергий и Сергон. Като видели недалеч от кораба ковчега, който се носел по вълните, те го извадили от водата с мисълта, че в него има скрито някакво земно съкровище. Опънали платната и продължили пътя си. На Авидовия пристан отворили ковчега и видели нетленните мощи, от които се носело голямо благоухание. Зарадвали се на това духовно съкровище. После във видение им било открито, че мощите са свети. Как станало това: една нощ видели над мощите голяма слава, горящи светилници и свещи, и светли мъже, пеещи и възхваляващи Бога. Тогава започнали да молят Бог да им открие чии са мощите. Корабът се приближавал към остров Лемнос. Там почивали чудотворните мироточиви мощи на света мъченица Гликерия (паметта й е на 13 май - 26.05 по светския календар, бел.ред.). Прекарали нощта близо до острова и получили видение как света мъченица Гликерия идва към кораба, а от кораба излиза да я посрещне прекрасна девица. Двете се прегърнали нежно. Дошлата девица казала на девицата от кораба:

- Здравей, мъченице Христова, Евфимия Всехвална!

А другата девица й отвърнала:

- Здравей, мъченице Христова, Гликерия блажена!

След приветствието се разделили: света Гликерия се запътила към брега, а света Евфимия се върнала на кораба. Оказало се, че двамата братя били видели едно и също нещо. Зарадвали се много, когато разбрали чии са мощите и с топла молитва усърдно се прекланяли пред света великомъченица Евфимия, прегръщали ковчега, целували го, проливайки радостни сълзи. Искали да откарат в своята родина това безценно съкровище, но това не било угодно на Бога и на Неговата света угодница. Корабниците опънали платната и потеглили за дома. Вече били далеч от острова, когато внезапно се извила буря и настанало силно вълнение. Вълните изхвърлили кораба отново близо до острова. Щом утихнело морето, корабниците пак потегляли, но пак по Божия воля внезапно се надигали вълни и отнасяли кораба към острова. И това се повторило не един и два пъти, а многократно. Всички на кораба изпаднали в голямо недоумение.

Една нощ им се явила Христовата мъченица и им казала:

- Защо се опитвате да ме носите насам и натам? Ще остана тук, не искам там, където се мъчите да ме закарате.

И добавила:

- Стига ми пренасянето от Халкидон във Византия (Цариград), хвърлянето в морето, после пренасянето. Защо искате да ме карате в далечни страни? Това не ви е по силите, не се старайте повече, а ми постройте малък дом на този остров и аз ще почивам тук.

След тези думи тя станала невидима. Честните братя Сергий и Сердон веднага се подчинили на волята на светицата. Пуснали котва в пристанището, слезли на брега, намерили епископа на острова и му казали за мощите на Евфимия Всехвална и за нейното желание. Епископът се зарадвал, но им заповядал да пазят в тайна светите мощи, понеже и на този остров била получена страшната заповед на злочестивия император да изхвърлят и предават на огън светите икони и честните мощи на светиите. Поради заповедта и мироточивите мощи на света мъченица Гликерия били скрити. Като намерил подходящо място недалеч от брега, епископът благословил Сергий и Сергон да построят малка църква на Христовата мъченица Евфимия. Скоро църквата била завършена, дошъл епископът, осветил я и положил в светия олтар под пода честните мощи, за да не научат за тях иконоборците. После двамата братя, изпълнени с благо желание, дали следния обет на светата мъченица:

- Не ще те оставим, света великомъченице Евфимия Всехвална, няма да отстъпим от честните ти мощи, ще ти служим тук до края на живота си.

След това обещание продали всичко, което превозвали на кораба, отрекли се от света и останали да живеят при църквата в пост и молитва. Не след дълго, като угодили на Бога, се преставили в безсмъртния живот по ходатайството на светата всехвална мъченица, на която служили усърдно. Преди кончината си положили върху гроба й каменна плоча, за да не изпадне в забвение мястото, където се пазело това безценно съкровище, а на плочата написали:

"Ние, Сергий и Сергон, родни братя, като плавахме по Хелеспонт (Цариградско море), извадихме от морето честните мощи на всехвалната и света Христова мъченица Евфимия, носени от вълните, и по нейно повеление ги положихме тук."

Впоследствие епископът на острова построил прекрасна църква и поискал да пренесе мощите на света Евфимия в нея. Дошъл в малката църква, построена от братята, за всенощна молитва. Задрямал и му се явила светицата, която казала:

- Не прави това, което си замислил, преподобни отче! Няма да изпълня желанието ти, но иди при сестра ми, светата мъченица Гликерия, помоли й се и аз ще я моля, и тя ще ти разреши да я принесеш в твоята църква. А мене остави да почивам на това място, докато не се върна, откъдето съм дошла.

Епископът се събудил ужасен и не се осмелил да изпълни намерението си. Принесъл в църквата след молитви към света мъченица Гликерия честните й мощи, пазени другаде, и ги положил там на скришно място. Така се пазели мощите на светиите от враждуващите против тях злочестиви иконоборци. И макар да били скрити, правоверните се събирали при тях, празнували ги с почит, защото чрез тях се изцелявали всякакви болести.

Веднъж, в деня, когато се празнувала паметта на света великомъченица Евфимия, по време на празненството в църквата, корабите на един военачалник и привърженик на иконоборческата ерес, който с войската си отивал някъде по служба, се приближили към острова. Влезли в пристанището и като слезли на брега, видели голямо струпване на хора около църквата, която се намирала недалеч. Като попитал и разбрал каква е причината за празника - а именно, че народът празнува, понеже там почиват мощите на света мъченица Евфимия, - той, злочестивият, изпаднал в ярост, нахвърлил се с войниците си срещу църквата и разгонил народа с викове:

- Кой ви е разрешил това? Идолопоклонници, служещи на мъртви кости!

С такива ругатни срещу православните християни окаяникът разрушил църквата почти до основи. Светите мощи обаче останали невредими в скривалището си. Мястото запустяло за дълго време.

След смъртта на злочестивия Лъв Исавриец на престола се възкачил синът му Константин, с прозвище Копроним (Константин V Копроним управлявал от 741 до 775 г., бел.ред.), от лош корен още по-лоша издънка. Той не само отхвърлял почитането на иконите, но тайно отричал и Самия Христос Бог. Окаяният хулил със скверния си език даже Пречистата Дева Богородица, обиждал и светите Божии угодници. От малък бил свикнал с лошото, научил се на лош живот, на магии и чародейство, проливал безпощадно човешка кръв. По жестокост превъзхождал баща си, убил много невинни и праведни люде, и изгонил монасите от Цариград. Царувал дълго по Божие допущение заради греховете на хората и като умножил безмерно злото, умрял злочест.

Наследил го синът му Леон, който също бил иконоборец, но нямал жестокостта на баща си и дядо си. След смъртта на Леон се възцарил синът му Константин с майка си Ирина (Константин VI Багрянородни царувал от 780 до 797 г., а Ирина - от 797 до 802 г., бел.ред.), чието име на гръцки значи мир. Тя наистина донесла мир на Христовата Църква. Докато синът й бил малолетен, управлявала сама държавата, при това добре и богоугодно. Възстановила разрушеното и съсипаното от царете иконоборци. Върнала светите отци, изгонени заради почитането на честните икони. Ирина била наистина благочестива и боголюбива, свикала VII Вселенски събор (през 787 г., бел.ред.) начело със светейшия Цариградски патриарх Тарасий (патриарх от 784 до 806 г., бел.ред.). Така на църквите било върнато благолепието - иконите, а светите отци предали на проклятие иконоборческата ерес.

Тогава благоверната царица възстановила и опустошената от Лъв Исавриец църква на света великомъченица Евфимия, близо до хиподрума в Цариград. Тя заповядала да я очистят от нечистотиите, да възстановят разрушеното, украсила я с благолепни икони, снабдила я със свещени одежди и драгоценни съдове. Осветили църквата и в нея отново започнало богослужение, както преди, а Халкидонският митрополит се преместил да живее при църквата. Христолюбивата царица Ирина търсела усърдно мощите на всехвалната мъченица Евфимия. Откакто Лъв Исавриец ги бил похитил тайно и хвърлил в морето, сред православните се носел слух за злодейството на царя, разказвало се, че светите мощи били намерени и се пазели от вярващи. Царицата се опитвала да разбере къде са. Господ, Който изпълнява желанията на тия, които Му се боят, я известил за честните мощи на светата мъченица по следния начин.

На остров Лемнос, където били скрити мощите, живеел един знатен човек на име Анастасий, комит* по сан. Той получил по наследство мястото, на което двамата братя Сергий и Сергон построили църквата в чест на света великомъченица Евфимия и скрили в земята честните й мощи, полагайки на гроба каменна плоча с надпис. Като намерил църквата напълно разрушена, Анастасий отново я издигнал върху старите й основи и я украсил с подобаващо благолепие. Впоследствие бил несправедливо наклеветен от завистливи хора и без вина лишен от сана си. Тогава се отправил за Цариград, за да изобличи клеветата и отново да получи сана си.

* Комитите първоначално придружавали висшите чиновници в провинцията, впоследствие придружавали императорите и съставлявали най-приближената им свита. От времето на Константин Велики (306-337 г.) тази титла се давала на всички придворни и държавни чинове, даже и да не били от императорската свита. Бел.ред.

Докато търсел там застъпник и ходатай пред царицата, някой му казал, че халкидонският митрополит може да му помогне, понеже има най-голямо право да се застъпва за обидените. Анастасий тръгнал да търси митрополита и го намерил в двореца. Паднал в нозете му, разказал му за целта на пътуването си и го помолил да му помогне и да ходатайства за него.

Митрополитът му отказал с думите:

- Не мога да го направя, това не ми е по силите.

После митрополитът напуснал двореца и се отправил към къщи, а Анастасий тръгнал след него към архиерейския дом. Видял отворената врата на църквата и влязъл вътре да се помоли. След дълга колепреклонна молитва приседнал да почине - по това време нямало служба. Приближил се един от служащите тази седмица в храма и го попитал кой е и откъде е. Анастасий му разказал всичко за себе си, разкрил му мъката си и накрая го попитал:

- На кого е посветена тази църква?

Той му отвърнал:

- На света великомъченица Евфимия Всехвална.

Щом чул това, Анастасий притиснал ръце към гърдите си и възкликнал с любов:

- О, моята света Евфимия!

- Защо я наричаш твоя?

- В моята църква, в дома ми, са честните й мощи, затова се осмелявам да я наричам моя.

Църковнослужителят казал:

- Не може да бъде! Вярно ли е това, което казваш? Внимавай, не лъжи, за да не пострадаш. Царицата се старае много да намери мощите на света Евфимия и заповяда на митрополита да се моли на Бог да открие къде се намират.

Анастасий отвърнал:

- Повярвай ми, честни човече, при мен са мощите на Евфимия Всехвална, които някога са били в Халкидон.

Като чул това, той го помолил да почака малко и изпълнен с радост, побързал да съобщи на митрополита, на преподобния Андрей. Митрополитът се зарадвал и веднага поканил при себе си Анастасий, започнал да го разпитва за мощите на светицата. Той му разказал подробно всичко, което се говорело на острова за честните мощи на Евфимия Всехвална. Разказал и за каменната плоча на двамата братя. Преподобният отишъл веднага при светейшия патриарх Тарасий и му разказал всичко. После патриархът и митрополитът, като взели Анастасий, се явили пред царя и майка му и им разказали за честните мощи на Христовата мъченица. Всички се радвали и благодарили на Бога. Анастасий бил възнаграден щедро и получил отново предишния си сан. Без да се бавят, оборудвали разкошно един кораб, на който почетни лица с духовен сан и царедворци, придружени от Анастасий комит, се отправили за остров Лемнос, за да принесат мощите на светицата в Цариград. Пристигнали благополучно, но когато местните жители узнали, че са дошли да вземат мощите на Евфимия Всехвална, се стекъл много народ, настроен твърде враждебно: били решени да се възпротивят и да не позволят на царските посланици да отнесат от острова драгоценното духовно съкровище. Нахвърлили се най-вече върху Анастасий комит, когото наричали предател. Сред народа се надигнал ропот, който едва лемноският епископ успял да овладее, като им казал:

- Хора, не се противете на Божията воля и не предизвиквайте гнева на царя:гневът на царя е като лъвски рев (Притч. 19:12).

Когато народният ропот утихнал, отворили гроба на светицата и извадили като прекрасно цвете от земята честните мощи на Христовата невеста, въздухът се изпълнил с благоухание. С пеене на псалми, със свещи и кадилници ги понесли към кораба. Хората плачели със сълзи, че се лишават от това безценно съкровище, стоели на морския бряг и не сваляли очи от кораба, докато той не се изгубил в далечината. Щом пристигнали в Константинопол, целият град, царят и майка му заедно със светейшия патриарх излезли да посрещнат честните мощи на Христовата мъченица. Приели ги тържествено, с радост. Занесли ги с почести в църквата, откъдето някога тайно еретиците ги откраднали, и ги положили на мястото им в същата каменна гробница, където били някога.

Така светата великомъченица Евфимия Всехвална се озовала отново на почетното си място в Цариград и прославяли Бога за чудесата й, прославян в Своите светии, на Когото и ние отдаваме чест и слава сега и във вечни векове. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Пред мощите на света великомъченица Евфимия в много по късни времена е извършен един акт свързан пряко със съдбата на нашия народ. През август 1872 г. в Константинополския Патриаршески храм „Свети великомъченик Георги“ се свиква Свят Велик Всеправославен Събор на който присъстват представители на Константинополския Патриархат, Александрийския Патриарх Софроний IV, Антиохийския Патриарх Иеротей, Йерусалимския Патриарх Кирилл II и Кипърския Архиепископ Софроний. Ето и решението на Светият Събор: „.. ДА СЕ ОСЪДИ СЪГЛАСНО С БОЖЕСТВЕНИТЕ И СВЕЩЕНИ ПРАВИЛА НА НАШАТА СВЕТА ПРАВОСЛАВНА СЪБОРНА ЦЪРКВА ОНОВА, КОЕТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ЧУВА В ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА, И Е СЪВСЕМ СТРАННО, ТОЕСТ ВЪВЕЖДАНЕТО НА НАРОДОПЛЕМЕННАТА РАЗЛИКА ОТ НЕЧЕСТИВИ И НИЗВЕРГНАТИ АРХИЕРЕИ, ПОКРОВИТЕЛИ И ПРЕДВОДИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА БУНА, И КОЕТО КАТО РАЗКОЛ НИЕ ПРЕДАВАМЕ НА ВЕЧНА АНАТЕМА. ВПРОЧЕМ И НИЗВЕРГНАТИТЕ И ОТЛЪЧЕНИ БИВШИ ЕДНО ВРЕМЕ АРХИЕРЕИ, ЗАЕДНО С ОНЕЗИ ОТ БЪЛГАРИТЕ БИЛО ЕДНО ЛИЦЕ, БИЛО ГРАДОВЕ, ИЛИ СЕЛА, КОИТО СЛЕДВАТ СЛЕД ТАЗИ ЕРЕС НА ПЛЕМЕННОСТ, НИЕ ТАКИВА ГИ ПРОВЪЗГЛАСЯВАМЕ КАТО ОТЦЕПЕНИ ОТ ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА, ТОЕСТ СХИЗМАТИЦИ ИЛИ КОЕТО Е ВСЕ ЕДНО РАЗКОЛНИЦИ“.

НА ЗАСЕДАНИЕТО ОТ 16 СЕПТЕМВРИ САМАТА СХИЗМА Е ПРОВЪЗГЛАСЕНА ОФИЦИАЛНО И ЕДИНОГЛАСНО СЪС СЪБОРНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ, ПОДПИСАНО ОТ 32 ПРАВОСЛАВНИ ПАТРИАРСИ, АРХИЕПИСКОПИ, МИТРОПОЛИТИ И ПР.

Този акт, според който всички български архипастири с духовенството и миряните са обявени за схизматици, е бил обнародван в пределите на Константинополския Патриархат и по всички автокефални църкви. Света великомъченица Евфимия всехвална е наречена предел (определение) от Отците на IV-тия Вселенски Събор. Схизмата над самообявената българска „Екзархия“ е спусната пред самите нетленни мощи на светицата в Патриаршеския храм „Свети великомъченик Георги“, където се е състоял Светия Велик Събор. Тя се явява отново поборница за православието чрез решението на Събора, прието в деня на паметта й.

Със схизмата от 16 септември 1872 г. се изпразва истински православната Търновска Митрополия и до ден днешен вече повече от 130 години тя не е възстановена чрез апостолско приемство.

Управляващият руските приходи в България епископ Серафим (Соболев) осъществява на 27 декември 1922 г. пълно литургийно общение с еретика Маркианополски „епископ“, а по – късно Български „Екзарх“ – Стефан, в руската църква в гр. София, с благословението на Руския Задграничен Синод. Това съслужение е повторено в 1924 г. от Анастасий Кишиневски, по късно първоерарх на Руската Задгранична Църква, при „освещаване“ на събора Александър Невски. С българската схизматична „екзархия“ в пълно литургийно общение последователно влизат съответно Румънската (1922 г.), Полската (1925 г.), Сръбската (1930 г.), а после и Финландската и Грузинската православни църкви. В този период започва и участието на „Екзархията“ в еретическото икуменическо движение.

В 1924 г. Константинополската Патриаршия пада под схизмата на новия календар, а на 22 февруари 1945 г. „снема“ схизмата над филетистите. НО СХИЗМАТИЦИ НЕ МОГАТ ДА ВДИГАТ СХИЗМА. През 1968 г. българската „патриаршия“ пада официално и под новостилната схизма. В 1971 г. комунистите избират псевдопатриарха Максим. Така ереста на филетизма става главна предпоставка и за отпадането в проявилите се по – късно догматически ереси на новостилието, старостилния икуменизъм, обновленството, сергианството и до големите успехи на жидомасонството, революциите и комунизма, модернизма, прогресизма, еманципацията и демокрацията.

Какво се случва веднага след ОТПАДАНЕТО ОТ БОГА на голяма част от многострадалния ни народ всички знаем. Думите на свети Игнатий Брянчанинов ясно описват същността на явлението: „лекомисленото отстъпничество на православните християни от единствената спасителна Истина (Йоан 14:6) вдига от тях охранителната Божия благодат (Лук. 24:49; Деян. 2:2-4; Дан. 12:7), развързва силата на дявола над тях (Откр. 20:3) и дава възможност на мрачните духове от преизподнята да изпълнят поднебесното пространство с присъствието си...“.

Българите стават играчка в ръцете на сатана и неговите демони и се превръщат в поредните кукли в техния световен театър. Започват предателства, арести и присъди, довели до едно преждевременно, неорганизирано, ограничено по територия и численост въстание (за разлика от добре организираните, масови и сплотени действия на осъществените преди това от православните сърби и гърци освободителни борби). След велия априлски бунт върху българите се изсипват нечувани масови кланета, изнасилвания, мъчения, погроми, грабежи, палежи, изселвания, арести и заточения. Показателни са случаи като в Батак, където част схизматиците „свещеници“ първи побягват и оставят паството си в ръцете на разярения башибозук, докато в същото време в Брацигово останалия верен на Христа и на своя законен Патриарх, Православен свещеник Иван излиза пред турците с едно гърне розово масло подарък и им казва, че ако ще колят да започват с него – какво се случва знаете ли?! – по великата Божия промисъл войската пощадява града.

Обаче не такава е съдбата на изпадналия в ерес наш народ. Въпреки, че успешно на помощ му се притича Православна Русия, в хода на Освободителната война се случват обрати довели до нови масови зверства като Старозагорския геноцид. Но и с това не се свършва – докоснала се за малко до бленуваното освобождение и обединение, благодарение на по – голямата си Православна сестра, България веднага бива разкъсана и в не малка част отново хвърлена в робство от иначе многоуслужливия в борбата с Бога запад. Същия този запад, който обладан от демони зарази и нашия народ и в последствие ще го въвлече в братоубийствени войни с православните си съседи, завършили, въпреки чудесата от героизъм, с нови масови кланета, загубени територии, преселници и национални катастрофи. Въпросния запад в чиито болни талмудически мозъци се зародиха богоборческите, сатанински философии на национал и интернационал социализма (с неговото урудливо дете – глобализма), довели до милиони жертви, стотици хиляди от които наши сънародници (говорим и за българите избити в бившите СССР и Югославия).

След отпадането от Бога предателствата, партизанщината, разцепленията и братоубийствата стават като болест за нашия народ. Поколение след поколение проблемите се задълбочават, за да се стигне до комунизма и до пълното отричане от Бога на голяма част от нашето общество, заменило вярата в Спасителя с култ към вождове (все едно сме някакви диваци), забравило за Царството Небесно и тръгнало да преследва някакви неосъществими утопии на фантастични земни общества. Съвсем логично еретическата ни „църква“ признава комунистическата богоборческа власт и висшият й клир постепенно бива заменен от откровени антихристи, агенти на службите, които преднамерено въвличат паството и под анатемите наложени на болшевизма, новостилието и икуменизма. В резултат на това моралният срив продължава да се разраства, за да се достигне до съвременното отчайващо положение на една бавно умираща нация – А ВСИЧКО ЗАПОЧНА ОТ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ. Това е измамата и гаврата осъществена от сатана и неговите жидомасонски слуги над нашия многострадален народ.

Ще припомним думите на преподобни Климент (Леонтиев) перифразирайки ги за нашата родина: „Църквата е вечна, но България не е вечна, и лишавайки се от Православието тя ще погине“.

Поучавайки се от трагичната история на схизмата на племенността, ПРЕВЪРНАЛА СЕ В ТРАГЕДИЯ ЗА НАШИЯ ПРАВОСЛАВЕН НАРОД, когото великия свети Фотий Патриарх Константинополски назовал „славен паметник на своите трудове“, НЕКА ДА ПАЗИМ ИСТИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ВЯРА, КОЯТО СМЕ ПРИЕЛИ ОТ РАЗПРОСТРАНИТЕЛЯ Й – ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ, А В ДНЕШНО ВРЕМЕ ОТ АТИНСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ НА ИСТИНСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ, ПРОДЪЛЖИЛА АПОСТОЛСКОТО ПРИЕМСТВО НА ОТПАДНАЛИЯ ОТ НЕГО В 1924 Г. КОНСТАНТИНОПОЛ.

„ И ТЪЙ, БРАТЯ, СТОЙТЕ И ДРЪЖТЕ ПРЕДАНИЯТА, КОИТО НАУЧИХТЕ БИЛО ЧРЕЗ НАШЕ СЛОВО, БИЛО ЧРЕЗ НАШЕ ПОСЛАНИЕ“ (2 Сол. 2:13-15). Амин.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Когато честният и животворящ Кръст Господен - това знамение за победа, бил издигнат високо над света, съименникът на победата свети Никита застанал под неговата сянка. Вчера ние празнувахме Въздвижението на светия Кръст, непобедимата победа за света, а днес облажаваме свети Никита, чието име означава победител.

Този добър воин на Иисуса Христа застанал под кръста като под знаме, за да води битка против враговете на светия Кръст, в чест на Разпнатия на него. Един воюва за земния цар, друг - за своя живот и суетна слава, трети - за временните богатства, а свети Никита воювал за Единия си Господ Иисус Христос, Който е Цар на всяко творение, наша слава и неоскъдняващо богатство. За това, къде и как се подвизавал заради Христа този воин, разказва следното.

Когато при царуването на светия равноапостолен цар Константин  Велики християнската вяра започнала да се разпространява по цялата вселена, тогава и в готската страна*, отвъд Истър (старото име на река Дунав, бел.ред.), като светъл лъч в тъмнината възсияло светото благочестие. В тази страна бил роден, кръстен и възпитан свети Никита. Готският епископ Теофил († около 340 г., бел.ред.), който взел участие в първия Никейски събор, изповядвал догматите на православната вяра и подписал определенията на събора, просветил Никита със светлината на вярата и го кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух.

* Земята на готите се простирала от долното течение на Висла до Черно море. Те заемали най-вече територията на днешна Румъния по поречието на Дунав. Бел.ред.

В скоро време древният завистник - дяволът, който не понесъл това, че светата Христова вяра се разпространява и броят на християните все повече и повече се увеличава, повдигнал в тази варварска, омрачена от идолослужението земя, борба и жестоко гонение против изповедниците на Христовото име и вярващите в Господа. Духът на злобата внушил на княз Атанарих да избива християните и да изтрие от земята си дори спомена за тях. По това време сред готите започнали междуособни войни. Те се разделили на две части: едната имала за вожд Фритигерн, а другата била ръководена от жестокия мъчител Атанарих. Когато единоплеменниците се срещнали в кръвопролитна битка, Атанарих, който притежавал повече сила и храброст, разгромил своя противник и обърнал войската му в бягство. Победеният Фритигерн избягал в Гърция, където потърсил помощта на христоненавистния цар Валент (царувал от 364 до 378 г., бел.ред.). Царят заповядал на войската си в Тракия да му се притече на помощ. След това заедно с оцелелите си воини и събраните в Тракия гръцки войски Фритигерн излязъл на битка срещу съперника си. Когато преминавал Истър, той заповядал да направят изображение на светия Кръст и да го носят пред полковете му. Така той нападнал Атанарих. Сражението било ужасно, но с помощта на Кръста християните победили Атанарих и цялата му войска: едни убили, а други пленили, а самият Атанарих с малка дружина едва успял да избяга. Оттогава християнската православна вяра все повече и повече се разпространявала сред готите, защото, като видели проявената в битката непобедима сила на кръста, мнозина повярвали в Разпнатия на кръста Господ.

Когато починал епископ Теофил, катедрата му заел Урфил^*- мъж благоразумен и благочестив. Той създал за готите букви и превел от гръцки език много книги, така че светата християнска вяра се разпространявала сред тях все повече. За утвърждаването на вярата в Христа способствал с ревността си и свети Никита, един от най-благородните и славни мъже на тази земя. С благочестието и боговдъхновените си слова той довел мнозина при Господа.

* Урфил или Улфила - готски епископ и ревностен проповедник на християнството сред готите, живял от 311 до 383 година. Бел.ред.

След известно време нечестивият Атанарих отново се завърнал в родината си. Придобил власт и сила, подучван от бесовете, той започнал в своята област страшно гонение против християните, като се опитвал да отмъсти за унижението, че бил победен и посрамен от тях в битката.

Тогава, разпалван от божествена ревност, свети Никита излязъл на борба с двама врагове - невидимия и видимия. Борбата против невидимия враг той водел, като обръщал неверните в истинската вяра и подготвял вярващите към мъченически подвиг. А с видимия враг се борел, като изобличавал мъчителя Атанарих и го укорявал заради неговото безбожие и безчовечност и за това, че подлагал на мъки много вярващи християни. Свети Никита победил и двамата - и дявола потъпкал, и жестокостта на мъчителя преодолял. Различните мъчения, с които искали да накарат добрия страдалец да се отрече от Господа, били безсилни и самият мъчител недоумявал защо въпреки могъществото си не може да склони към своето злочестие един раб Христов, твърд в изповеданието си като здрав и непоклатим стълб.

Какво измислил тогава беззаконникът? Той решил да унищожи с огън онзи, когото не могъл да унищожи с множество рани, мъчения на плътта и смазване на членовете. Но какво постигнал нечестивецът? Той изгорил повече самия себе си с яростта си, отколкото мъченика - с пламъка, защото, макар и да се намирало в огъня, тялото на свети Никита останало невредимо. А мъчителят и без огън изгорял от безбожието си, защото умъртвил душата си и тялото си приготвил за ада. Така свети Никита воювал за Христа под знамето на кръста и се показал победител не само по име, но и в действителност.

Тялото на светеца, неповредено от огъня, останало непогребано и захвърлено с безчестие. По това време в готската страна живеел един благочестив християнин на име Мариан, роден в киликийския град Мопсуестия*. Той бил дошъл тук по някаква своя работа и останал доста продължително време. Мариан се запознал със свети Никита и спечелил приятелството и любовта му - особено го обикнал тогава, когато видял, че светият подвижник изповядва Христовата вяра и е готов дори да пролее кръвта си за нея. И ето, той решил да вземе тялото на обичния си приятел и мъченик Христов и да го отнесе в родната си страна. Но се опасявал да изпълни замисъла си от страх пред княза, който заповядал никой да не смее да погребе тялото на мъченика. Тогава Мариан решил тайно през нощта да го вземе при себе си.

* Град Мопсуестия бил разположен в равнина край бреговете на река Пирам.  Бел.ред.

Когато паднала нощта, той бил готов да отиде и да изпълни намисленото дело, но тъмнината и дъждът му попречили. Мариан силно скърбял, защото не виждал къде да върви и как да намери тялото на мъченика. Но Бог, на всички утешения, някога показал на влъхвите със звезда пътя към Витлеем (Мат. 2:2), утешил и него и му посочил благоприятен път към тялото на светеца: Той пратил небесна сила във вид на звезда, която засияла пред Мариан и го повела в нужната посока. Звездата светела и разпръсквала нощния мрак, а той я следвал с радост. После тя спряла над мястото, където било тялото на светеца, а Мариан го обгърнал с чиста плащаница и го отнесъл в къщата си.

Така той получил търсеното съкровище. Скрил го старателно в жилището си за известно време, а скоро след това се завърнал в отечеството. Той взел със себе си тялото на светия мъченик * и с почести го погребал в своя дом в град Мопсуестия.

* Свети Никита починал на 15 септември 372 година.  Бел.ред.

Бог благословил дома на Мариан заради Своя мъченик свети Никита, както някога благословил с много богатства дома на Потифар заради Иосиф (Бит. 39:5) и дома Аведаров заради Ковчега на Завета (2Цар. 6:11.). Скоро домът на Мариан изобилствал с голямо богатство - и веществено, и духовно, защото при гроба на светеца се подавали множество дарове на всички нуждаещи се и се изпращали изцеления на болните. Целият град и околностите се събирали при гроба му, така че домът на Мариан не можел да побере всички, които идвали тук. Затова вярващите решили да построят църква в името на свети Никита и да положат в нея мощите на мъченика. Те ревностно се заловили за това дело и скоро построил храма. След като строежът бил завършен и храмът бил украсен с подобаващо благолепие, отворили гроба на светия мъченик, взели ковчега, отнесли го в новосъздадената църква и го погребали в земята. Само Мариан успял да вземе за благословия на дома си един пръст от мощите на светеца, който пазел при себе си с благоговение. Никой друг не могъл да вземе нито една частица от мощите на свети Никита.

Веднъж блаженият Авксентий, епископ Мопсуестийски, който построил църква в чест на светите мъченици Тарах, Пров и Андроник, пратил послание в град Аназарв (или Аназарва - град в Киликия, бел.ред.), където почивали мощите на тези трима светии. В него той молел гражданите на Аназарв да дадат частица от мощите на светите мъченици за новопостроения храм. Тогава те от своя страна помолили епископ Авксентий^* да им даде в замяна частица от мощите на свети Никита за благословия на града. Епископът пожелал да изпълни молбата им и заповядал да отворят гроба на светеца. И ето, без всякаква видима причина мраморният камък, покриващ гроба, се разпаднал на две половини. Един от присъстващите дръзко докоснал светите мощи и ръката му веднага изсъхнала, а той изпаднал в ужас.

* Епископ Авксентий II живял в средата на V век. През 451 г. той участвал на IV Вселенски събор в Халкидон. Бел.ред.

В това време от небето се разнесъл силен гръм, блеснала ярка мълния и всички били обзети от страх. Тогава епископът разбрал, че Бог не благославя да се разделят мощите на светеца и се разкаял за намерението си. Той взел изсъхналата ръка на човека, дръзко докоснал се до мощите на светеца, отново я поставил върху мощите и започнал да се моли:

- О, свети мъчениче Христов Никита! Повече ти приляга да изцеляваш, отколкото да вредиш, защото си благ и подражаваш на Всеблагия Господ. И ако скоро наказа този човек, няма ли още по-скоро да го помилваш?

Едва епископът произнесъл тези думи, изсъхналата ръка била излекувана и всички се чудели на чудесата на свети мъченик Никита и прославяли Бога. И тъй като епископът не се осмелявал вече да се докосва до мощите на светия Божий угодник, благоговейно го опял и отново с чест затворил гробницата му, славейки Отца и Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог, на Когото подобава слава, чест и поклонение вовеки. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

«Благословен Бог наш, в Светата Троица от всички покланяем и славим, Отец, Син и Светия Дух, с благодатта на Който, чрез ходатайствата на нашата Майка Свръхпреблагословената Госпожа Богородица ви пожелавам да се запазите мирни и неуязвими от добромразещия враг дявола».

Този е последният ми Отечески съвет, и Духовно сърдечно поучение.

Аз сега, чада мои, отивам в Бога и Небесния Отец и времето за моето заминаване от сегашния живот идва след малко дни.

А Вас ви моля, колкото имате време трябва да се грижите за спасението на ценната и безсмъртна ваша душа, знаейки много добре, че след сегашния живот покаянието не важи за никого, но тука е времето за борби, а там е времето на плащането и на венците.

Знайте още, че радостните неща на сегашния свят услаждат и радват за малко време само чувствата и веднага се рушат и се загубват, а веселието и радостта на бъдещото е вечна и завинаги.

Така понеже и само от небрежност отпадаме от спасението, което желаем, нужно е да пазим по всякакъв начин и с цялата си сила, като нашият Господ Іисус Христос и Приснодевственната му Майка ни съдействуват, спасителните Му заповеди, вярата, казвам, и надеждата, които действуват най-вече чрез любовта към Бога и ближния. Защото Бог, както казва възлюбеният Іоан Богослов, Бог е любов и който стои в любовта с Бога, стои и Бог с него; както и Господ казва в Светото Си Евангелие „по това ще ви познаят всички, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си“. Но и Апостол Павел казва: „ако имам всичко под моя власт, а любов нямам, никаква полза нямам“.

А редом с любовта трябва да имаме и чистотата на нашето тяло, за да обитава благодатта на Светия Дух вътре в сърцето ни и да пълни душите ни от освещаването и благоуханието му.

Недейте да занемарявате упражнението, чада мои, а да се упражнявате всекидневно сякаш че ви е последният ден. Пазете се от скверни помисли и не общувайте с еретиците. Спазвайте Светото Предание на Св. Отци и най-вече благочестието към нашия Господ Іисус Христос, както сте учени от Светите Писания, и страха Божий в сърцето ви незаличим.

И пак ви казвам, недейте да имате никакво общение с еретиците зловерници, а повече се старайте да се намирате винаги с Господа – с Неговите Светии, за да ви посрещнат и те във вечните Обители след смъртта. Да избягвате сладострастните ястия, светските разговори и душевредните страсти но и всичко друго, но най-вече тези, които вредят на братолюбието, стараейки се да пазите мирния и спокойния си нрав, така че, ако се случи някога да се ядосвате помежду си, да не залязва слънцето върху гнева ви, както е написано, а същия ден да се завръщате в доброто на любовта, знаейки, че без нея не е възможно да видите мисловното слънце, нашия Господ Іисус Христос.

Да внимавате и да пазите вратите на сетивата си, чрез които влиза смъртта, както казва Писанието.

Нападенията на злите мисли да не ги приемате, нито в началото, за да не влязат вътре, и ви причинят после трудове, за това да ги изгоните понеже стават трудно побеждаеми, а да ги отдалечавате с оръжията на поста, молитвата, сълзите и най-вече със спомена за смъртта и страшния Ад, приготвяйки се всеки момент за посрещане на нашия Небесен Младенец Іисус Христос.

Не ревнувайте на злото, а преследвайте доброто. Да сте непристрастни към ястията и дрехите, да не се доверявате на тялото си и така да давате повод да се отвори врата за страстите ви, ядейки до наситеност, а обратно, когато тялото ви трепва и става непослушно, да го оскърбявате, смирявайки го с труд и с пост, дотолкова, че и ечемичен (хляб) да приемате; виното да не го използвате много; да подражавате на постиженията и добродетелите на Блажените Св. Отци и Преподобните ни Майки, и да оставате в тази пустиня, в която сте поканени, до края на живота си, бодърствувайки и молейки се, за да не паднете в изкушение, и да не роптаете в послушанието, знаейки, че послушният без любопитство е земен Ангел, ако безропотно и просто е послушен, а ако напротив спори и роптае, никакво възнаграждение не получава от труда си, а дори се наказва. Работещият в общежитие не се труди без заплата и напразно, а в небесата получава заплатата си. Забогатявайте с неотстраняемото и пречестното богатство на блаженото смирение и безгрижната безимотност, задоволени в храните, дрехите и завивките, които имате, както поръчва Апостол Павел; който си мисли, че стои, да не се възгордява от богатството на добродетелта си и да не се гордее в собствената си сила или да осъжда тези, които не постигнаха добродетелта, както Фарисеинът, за да не му се случи голямо подхлъзване и така да падне без да го разбере, а ако някой харесва да осъжда, нека да осъжда винаги себе си.

Да не изоставяте хубавото мълчание на молитвата си, и използувате многословието на осъждането, разглеждайки малките грешки на ближния си и покривате вашите големи и гибелни грешки, и така винаги да ставате размирници и коварни, както тези, които като чуят звънеца за масата тичат от радостта си, а като чуят зов за работа роптаят, крият се и се безпокоят.

Да имате, чада мои, търпение, любов, благоразумие, кротост, смирение, мълчание, пост, и молитвата, която носи смирението, а смирението носи подчинението. Тези Христоподражаеми добродетели, който ги пази, държи спасението на безсмъртната си душа, а който ги презре, презира спасениетоси.

Затова ви моля да не презирате и пренебрегвате гостоприемството на всеки чужд, подражавайки на нашия Владика Христос.

Още ви казвам и това, че от множеството и различни начини за покаяние и от различните очистващи многозаплетения грях начини, да преследвате най-лесния и неуморителен; защото сълзите на скърбящото сърце, поста, молитвата, спането върху земята и каквото друго полезно за покаянието лекарство има, се постига с труд, но да извиним тези, които са ни виновни, и това без труд ни дарява извинението и по-силно оскърбява този, който ни огорчи, защото го довежда в осъзнаване на грешката му и следва бившият неблагодарен да стане благодарен и признателен към този, който го извини. Тези, чада мои, въжделени чрез Евангелието и твърде възлюбени, малко от многото, описах аз, Духовният ви Отец, за вас за последно; вие сега ги пазете с точност, като съдействуващи за спасението на безсмъртната ви душа, заради която изоставихте всичко, и като благоразумни войници на Небесния Цар, прибавяйки и повече, не пренебрегвайте да наставлявате начинаещите към добрите и душеспасителни, подбуждайки ги към борбите за добродетелта, повече чрез собствения си пример. Защото в онзи, страшния ден техните души ще бъдат поискани от вас, ако са погубени заради вашия лош пример. Но и вие, начинаещи и послушници, дължите както поръчва Апостол Павел да се покорявате и да се подчинявате за всичко на по-висшите и на братството. Защото Бог не е несправедлив да забравя трудовете в сегашния живот и в това общежитие, на всеки един от нас както можа, и да не приеме заплатата на спасението си. Заедно с това моля ви да спазвате винаги и другото от Монашеския ред. Т. е. уважението помежду си, мълчанието, предаността, взаимопомощта, недовиждането и търпимостта, както и молитвеното правило, както аз ви заповядах, и така да славите Господа седем пъти на ден. Утрина, казвам, трети, шести и девети, вечерня, повечерие и полунощница, както и да не отсъствувате от Божествената Литургия. Борете се с всичките си сили да държите ума си свързан с Бога и да избягвате съчетанията и събеседванията с различните душеувреждащи помисли, които многоопитният и всемогъщият като живописец дявол рисува вътре в сърцето, а където се намирате телом, там да се грижите да се намирате и с ума си, и толкова бдящ пазител да е, че помежду сърцето ви и душеизгодната памет на Христос да не разрешавате входа на никой друг помисъл.

Научете още и това, чада мои, че е невъзможно някой да бъде удостоен с Царството Небесно, ако първо не отреже волята си, но и разума си, както казва Господ в Евангелието; „който иска да спаси своята душа, да я погуби, а погубилият я заради Мен и Евангелието този ще я спаси“ и ако не изпълнява безропотно и в страх Божий, каквото ученият на Божиите заповеди, духовният му отец, го съветва; както Господ с дела и слово научи нас, казвайки, че: „слязох от Небето не за да върша моята воля, а волята на изпратилия Ме Отец“. Така който насилва себе си и прави не каквото той иска, а тези, които Духовният му Отец го наставлява за спасението му, и с радост търпи, нека той да знае, че това отсичане на волята си от Бога се смята като Разпятие, че се разпъва и той заедно с Христос и следователно става Син на Възкресението, на безстрастието, и наследник на вечния живот.

Още не преставайте да искате от Бога безкрайната Му милост и да викате със смирено и съкрушено сърце чрез устата, сърцето и ума, от сутрин до вечер, ако е възможно и през цялата нощ, това Господи Іисусе Христе Сине Божий, помилуй нас. Моля ви да насилвате ума си в тази молитва до смърт и да не пренебрегвате правилото на това прибягване, защото според Златоуст, който казва, че, чух някога от Отците, че пренебрегващият правилото на тази молитва, не е християнин. А когато пеете, да пеете с голямо разкаяние и внимание и сърдечно съкрушение, както и когато четете, от една страна за да се удовлетвори сърцето, да се просвети умът и на съмолещите се братя да привлече вниманието, смирението и разкаянието, и самоукорението.

Насилвайте се, преборвайте се, вразумявайте се, и въздържайки се в пост, бдение и непрестанна молитва да се спасите.

Блажени са слушащите Божието слово и вършещите го. Който се насили и спази тези неща ще се спаси и ще бъде изброен с разумните деви, иначе, да не стане, ако ги пренебрегвате, вечно ще се мъчите.

Ако горните бащински съвети и духовни поучения с точност и голямо внимание спазвате непоколебимо, живеейки според написаното от нас ще унаследите безкрайния живот и небесната слава на вечното блаженство, наслаждавайки се с всичките Светии.

Подпечатвайки така горното казвам, с бащинска любов и много благочестие към Свръхпреблагословената и Свръхпрепрославена Владичица наша Госпожа Богородица:

Приснодево Богородице, пази в мир и единодушие моите чрез Евангелието Духовни чеда, които предавам в Твоите ръце и ги пази от уловките на врага дявола. Нека дойде сега покровителството Ти върху това твое паство и пази от лукави спомени и помисли и от видими и невидими врагове и от всеки съпротивник враг. И дари им сърце съкрушено и смирено; помилуй ги, Преславна Божия Майко, Владичице Богородице Марие. Наставлявай тези мои чеда в христоподобие и справедливост всичките дни досвършека на века! АМИН.

Според тези обзорни свети слова на Свети Герасим: „мои възлюбени в Господа чеда, живейте в мир взаимно и нямайте загриженост да желаете да се грижите за тялото, възлюбете Бога и ще намерите вечна благодат, нищо не предпочитайте пред Неговата любов, така че, като дойде в славата Си да ви даде покой с всичките Светии. Нищо не предпочитайте пред Неговата любов“.

И от все сърце Бащински като пожелаваме, благославяме.

Вашият Духовен Отец Атински и на цяла Елада Матей

В Светия Манастир на Г-жа Богородица Уважавания Партенон Пресвета наша Боропланинолечителка до Синьо Море, Градче Кератеа, Предградие Атинско Месогиу. На 30-ти януари 1950 г.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Из песнопенията на празника

Тропар

Богомайко, като гледаме
на твоя пречист образ, умилно казваме:
покрий ни с честния си покров и ни избави
от всяко зло, като молиш твоя Син
Христос да спаси душите ни.

..........

Покров - покривало (църковнославянски).

Сведения за празника

В повечето славянски езици думата "покров" означава едновременно "покривало" и "защита". Празникът възникнал през X век, за да се почете явяването на Божията Майка в Константинопол. Това необикновено знамение е станало в първата половина на Х век, в края на живота на св. Андрей Юродиви († ок. 936 г.).

В църквата във Влахерна, близо до градските порти по време на нощно бдение, няколко души видели Богородица, съпровождана от св. Йоан Кръстител, св. Йоан Богослов и други светци. Тя тръгнала към центъра на храма, коленичила и дълго време останала в молитва с лице обляно в сълзи. После свалила покривалото (покрова) си и го простряла над хората в знак на защита. По това време жителите на града били заплашени от варварско нашествие; след явяването опасността отминала и градът бил спасен от кръвопролития и страдания.

Празникът Покров на Божията Майка се извършва само в славянските страни - вероятно защото св. Андрей бил славянин по произход. В Руската църква празникът е установен около XII век. В Константинопол макар и да не празнували този празник, но възпоменавали видението на св. Андрей. Във Влахернската църква имало икона на Божията Майка в този вид, както Тя се явила на св. Андрей.

Какво разказва Преданието

На 1 октомври 910 г. сарацините (араби) нахлули в пределите на Византийската империя и я подложили на тежко изпитание. Император по това време бил Лъв Мъдри (886-911).

Свети Андрей Юродиви с ученика си Епифаний се намирал по това време на всенощно бдение в цариградската църква Влахерна, където се пазела като скъпоценна реликва една от одеждите на света Богородица.

Било събота срещу неделя. Църквата била пълна с народ.

В 10 часа през нощта по време на всенощното бдение св. Андрей насочил погледа си нагоре и видял св. Богородица във въздуха. Тя била обкръжена от пророци, апостоли и ангели. Със своя омофор покривала богомолния народ и се молела за него на своя божествен Син.

Развълнуван от гледката, св. Андрей запитал тихо ученика си:

- Виждаш ли, брате, как света Богородица се моли?

Епифаний отговорил:

- Виждам, отче свети, и се ужасявам!

Това видение на двамата подвижници станало известно на богомолците в храма, а след това и на целия град.

По молитвите и покровителството на света Богородица арабите били прогонени от страната. А Църквата учредила празника "Покров Богородичен".

Житие на св. апостол Ананий

Св. апостол Ананий бил един от Седемдесетте Христови ученици. Служил като епископ в град Дамаск, Сирия.

След чудесното обръщение край Дамаск на Савел – бъдещия велик проповедник на народите св. апостол Павел – Господ изпратил Ананий при него с думите:

- Стани, та иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Юродова къща един тарсянин на име Савел. Ето, той се моли...

Ананий отговорил:

- Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек колко зло е сторил на Твоите светии в Йерусалим. Той и тук има власт да върже всички, които призовават Твоето име.

Господ обяснил на Ананий:

- Иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа колко трябва той да пострада за Моето име...

Ананий отишъл на улица Права, влязъл в къщата и намерил невиждащия Савел. Възложил върху него ръце и казал:

- Брате Савле! Господ Иисус Христос, Който ти се яви по пътя, по който дохождаше ти, ме прати, за да прогледнеш и да се изпълниш с Дух Свети.

Изведнъж като че люспи паднали от очите на Савел. Той веднага прогледнал, приел свето Кръщение от апостол Ананий и станал, по думите на св. Йоан Златоуст, “от вълк – агне, от трънак – лозе, от плевел – пшеница, от враг – приятел, от богохулник - богослов".

Изтощен от тридневния строг пост, Савел приел храна от ръцете на св. апостол Ананий и се подкрепил.

От Дамаск св. Ананий често ходел из близки и далечни градове и села на мисионерска проповед.

Когато проповядвал словото Божие в град Елевтерпол, управителят Лукиан наредил да го хванат и заставят да принесе жертва на идолите. Той претърпял големи мъчения, при които дръзновено изповядвал името Божие. Мъчителите го извели извън града и го убили с камъни.

Християни пренесли и погребали тялото му в Дамаск.

Жития на светиите.

Житие на свети Роман Сладкопевец

Преподобни Роман живял през петия и през първите десет години на шестия век. Той бил клисар в цариградската църква "Св. София”. Бил неграмотен, но се отличавал с добродетелен живот и с ревност към Църквата.

Цариградският патриарх Евтимий го обикнал за кротостта и благочестието му. На това завидели някои църковни служители. Присмивали му се, че бил неук. Казвали му, че щом не знае да чете, няма право да служи заедно с тях.

За да го огорчат още повече, те направили опит да го изложат. На тържествената вечерня срещу Рождество Христово, в присъствието на императорското семейство и на огромно множество богомолци, те завели Роман в средата на храма и му дали богослужебна книга да чете. Роман нищо не можал да прочете. Засрамил се.

След службата той останал сам в просторния храм. Застанал на колене пред иконата на св. Богородица, молел се и плакал дълго. Късно през нощта, уморен от дългата и пламенна молитва, задрямал. Насън му се явила Божията Майка и му дала свитък. Заповядала му да го изяде. Пробудил се, изпълнен с неизказана радост. Почувствал, че разбрал Свещеното Писание и че душата му е пълна с дълбока мъдрост. Със сълзи на очи благодарил на своята небесна Учителка.

Рано на другия ден с весело сърце той отишъл в храма. По време на светата Литургия, която църковните служители трябвало подред да пеят, той застанал на средата и със сладък глас запял:

"Днес Дева ражда Свръхестествения
и земята поднася пещера на Непристъпния.
Ангели с пастири славословят,
а мъдреци със звездата пътешестват,
защото заради нас се роди Отроче младо – Предвечния Бог!”

Патриархът с почуда слушал песента. Когато Роман престанал да пее, извикал го при себе си и го запитал откъде е научил тая дивна песен. Роман разказал как го просветила небесната Учителка.

Църковните служители се засрамили от своята постъпка и поискали прошка. Патриархът ръкоположил Роман за дякон. И той почнал да учи тия, които по-рано го укорявали в невежество.

Св. Роман написал много кондаци, които и сега се пеят в църква. В 510 г. той починал в дълбока старост.

Светата Църква го възхвалява, като го нарича "сладкогласен”. Тя му пее:

"Романе премъдри, като си се украсил от младини с божествените добродетели на Духа, станал си пречестно украшение на Христовата църква. Блажени, с пение ти си я украсил прекрасно!”

"С мъдри учения и прекрасни песнопения ти обилно храниш мислите ни и ни изпълваш с божествена сладост, Романе сладкогласни!"

Жития на светиите.

Житие на преподобни Иоан Кукузел

Преподобни Иоан се роди в град Дирахия (Дирахия - Дирахион; сега Драч - град на източния бряг на Адриатическо море), който се намираше в областта на Охридската архиепископия. По произход той бе българин, но още от рано остана без баща. Майка му, благочестива и богобоязлива жена, се погрижи да му даде християнско възпитание и го изпрати да изучава Свещеното Писание.

Иоан имаше хубав глас и затова хората го наричаха "ангелогласният". По същото време царете имаха обичай да избират надарени и разумни момчета, и да ги пращат да се образоват в най-авторитетните тогавашни училища - едни пращаха да изучават философия, други - краснопис. По тази причина взеха и Иоан, който имаше прекрасен глас, и го изпратиха в царското училище да се възпитава и да изучава музикалното изкуство. Младият юноша, схватлив и разумен по природа, в скоро време изключително много напредна и овладя до съвършенство музикалното изкуство, тъй че всички се удивяваха на неговите необикновени способности. Някои от съучениците му шеговито го питаха:

- Иоане, какво яде днес?

А той, понеже все още не знаеше добре гръцки език, отговаряше им на гръцко-български:

- Кукия ке зелия (боб и зеле).

Затова момчетата го нарекоха Кукузел.

Не след дълго Иоан изучи гръцкия език и надмина в музиката всички свои връстници. Удивен от неговото наистина прекрасно пеене, византийският император (Преподобни Иоан Кукузел е живял по времето когато Българското царство се намирало под византийско робство (1018-1185), а във Византия властвала династията на Комнините) много го обикна, радваше се за него и го убеждаваше да се ожени. Но той му отговори:

- Прося и моля твое царско величество да ми позволиш да отида и да видя майка си! А после нека бъде волята на Бога и на царя.

Императорът уважи желанието му и незабавно го изпрати с подобаващи почести.

Щом пристигна близо до дома си, Иоан чу плача и риданията на майка си, която безутешно скърбеше за него. Когато го видя, тя се изпълни с неизказана радост. Известно време той остана при нея, а след това отново се върна в столицата при царя.

...

В Константинопол Иоан бе обграден с много внимание и почести. Но всичко това само отегчаваше неговата смирена душа. Друго желаеше той. Възлюбил Бога и тишината на уединението, младият юноша искаше да служи на Господа в безмълвие, свободен от суетните светски грижи, и се молеше на Всевишния да устрои така неговия живот.

Бог, чрез Своя дивен промисъл, не се забави да изпълни молбата му. Веднъж в царския дворец дойде по някаква работа игуменът на Атонската лавра и след като свърши всичко необходимо, тръгна обратно за своя монастир. Щом узна това, св. Иоан намери удобно време, облече се в бедняшки дрехи и почерни лицето си за да не бъде разпознат, взе една просешка тояга и с радост последва отдалеч игумена докато пристигнаха на св. Гора.

Скоро дойдоха до Лаврата. Игуменът влезе, а той остана вън и седеше пред портите като някакъв чужденец. Пазачът, застанал при монастирските врати, го попита:

- Какво желаеш, че си дошъл тук? И какъв занаят умееш да работиш?

- Зная - отвърна му св. Иоан - да паса кози и искам да стана монах.

Като чу това, пазачът отиде и извести на игумена, а той много се зарадва, че се е намерил пастир на козите, защото тъкмо по това време се случи да нямат такъв човек. Незабавно заповяда да въведат юношата в монастира и се зае да го обучава в духовния живот. Не след дълго го пострига за монах, а после го изпрати да пасе козите.

Оттогава св. Иоан живееше в планината, усърдно и с радост изпълняваше послушанието си и пасеше монастирските кози.

Императорът силно скърбеше заради неочакваното изчезване на сладкогласния и боговдъхновен певец. Той не знаеше какво се е случило с него и бе в недоумение. Изпрати хора да търсят старателно навсякъде. Те обиколиха много места, крепости, пустини и монастири, но не можаха да го намерят. Дойдоха също и на света Гора, и там проверяваха прилежно на всички места, но - отново безуспешно. Но дори и да го бяха видели, едва ли щяха да го познаят: св. Иоан се бе облякъл във вехта и изпокъсана дреха, а и видът на лицето му се беше изменил от изнурителния пост и въздържание.

Един ден, обаче, докато пасеше козите в пустинята, той пожела да изпее на Господа някоя духовна песен от псалмопенията. Огледа се наоколо за да се увери, че няма кой да го чуе, и започна да пее с голямо майсторство и умиление. Но в някаква пещера наблизо живееше един подвижник - той чу пеенето и помисли, че то е ангелско, а не човешко. Излезе от пещерата и отиде да види. Тогава пред очите му се разкри дивна картина: видя младия пастир да пее, а козите бяха спрели да пасат и го слушаха с радост и сякаш с внимание. Подвижникът си помисли, че това ще да е Иоан Кукузел, когото императорът търси, а сега Сам Бог го открива. Той побърза да отиде в Лаврата и насаме разказа на игумена всичко, каквото бе видял. Игуменът веднага изпрати да повикат козаря и щом той пристигна, каза му:

- Бог ми откри, че ти си Иоан Кукузел. И защо толкова време си крил това от мен? Заклевам те в Бога да ми кажеш истината!

Тогава преподобният падна в нозете му, молеше за прошка и със сълзи му отвърна:

- Да, аз съм, грешният и недостоен раб на твоя светиня. Когато видях, че всичко в този свят е суетно, аз го презрях заради Бога и го оставих. Затова много те моля и прося от теб да ме пуснеш на същото смирено служение, което си ми дал отначало - да паса козите, за да не би царят да узнае че съм тук и да ме грабне насила от това пристанище на спасението.

- Чедо мое - рече му игуменът, - не се безпокой за това! Ти само прояви послушание и остани в килията, която ще ти дам тук в монастира, а аз ще отида да моля царя да ти прости и да те освободи от всичко.

Така, по нареждане на игумена, св. Иоан остана да живее в монастира, а сам игуменът се погрижи да уреди това, което се отнася до него.

Щом пристигна в Константинопол, игуменът отиде при императора и му каза:

- Царю, моля и прося твое величество да ми подариш един човек заради неговото и твоето спасение на душата, и ако е оскърбил твое величество - да му простиш.

Царят се учуди и попита за името на въпросния човек, но игуменът му отвърна:

- Ако не ми дадеш предварително твоя милостив отговор писмено, няма да ти съобщя.

Тогава царят му даде своето писание, а той му извести за св. Иоан Кукузел и му разказа всичко за него. Царят се удиви, много се зарадва и прослави Бога. Но сам в себе си бе раздвоен - не искаше да се раздели окончателно с добродетелния юноша, а от друга страна, вече беше дал на игумена своето писмено съгласие. Тогава нареди да приготвят кораби и заедно с игумена отиде на Атон в Лаврата. Там императорът се срещна със св. Иоан, поздрави го и устрои тържество. После той се върна в Константинопол, а св. Иоан, скъсал и последните си връзки със света, остана в Лаврата, където безпрепятствено служеше на Бога, пееше в църква и благославяше Този, Когото възхваля всяко дихание (Пс.150:6).

След известно време той построи недалеч от Лаврата малка църква на името на светите Архангели и килия, в която остана да живее в безмълвие. Шест дни в седмицата той пребъдваше в килията си и, останал сам с Бога, грижеше се за очистването на душата си от греха. А в неделя и на празник отиваше в голямата монастирска църква, заставаше на десния клирос и пееше на Бога с голяма любов и умиление.

Един ден, през светата Четиридесетница, в Акатистната събота, той по обичая си изпя с умиление самогласните стихири и канона на св. Богородица. След края на бдението и Акатиста към Божията Майка той седна срещу Нейната икона, но се почувства твърде уморен и задряма както се бе опрял на мястото си. (Бдението на св. Гора започва при залез слънце и завършва при изгрев - затова е понятна умората и дрямката на светеца.) Тогава видя пред себе си Царицата на Небесата, сияеща от слава и Божествена светлина. Тя се обърна към него и кротко му каза:

- Радвай се, Иоане!

И добави:

- Пей и не преставай да Ме възпяваш. Аз няма да те оставя!

При тези думи Пресветата Дева постави в ръката му една златна монета и стана невидима.

Щом се събуди, той намери златницата в дясната си ръка - тогава душата му се изпълни с неизказна радост и той със сълзи благодареше на Божията Майка и Я възпяваше. Златницата бе прикрепена към иконата на Пресвета Богородица, и оттогава ставаха дивни чудеса и знамения както от иконата, така и от самата златна монета. (Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена "Кукузелиса", се е прославила с чудеса и знамения особено от 1796 г.)

Утешен от необикновеното видение, св. Иоан не остави служението си като певец на десния клирос в голямата монастирска църква. След известно време на единия му крак се появи болезнена рана, която се възпали и силно загнои. Но скоро Сама Пречистата Божия Майка го излекува по чудесен начин, както някога св. Иоан Дамаскин. Яви му се и му каза:

- Бъди здрав отсега нататък!

При тези Нейни думи той напълно оздравя, благодареше на своята Покровителка и отправяше към Нея песни и славословия. Оттогава и до края на живота си той не страдаше от болести.

Св. Иоан Кукузел живееше в пост и бдение, трудеше се в добродетели и най-вече се стараеше да придобие смирение. По откровение свише той узна предварително приближаването на своята кончина и каза за нея на всички братя. След това се помоли за тях и им завеща да го погребат в църквата "Св. Архангели", построена от самия него.

Така св. Иоан завърши земния си живот и се всели във вечните Небесни обители за да възпява Христа Бога в Неговото Царство заедно с Ангелите и всички Светии.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Житие и страдание на света първомъченица и равноапостолна Текла

Светите апостоли Павел и Варнава, като благовестели Евангелието, дошли в Икония и останали при Онисифор, за когото споменава свети Павел в посланието си до Тимотей, казвайки: "Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми" (Тим. 1:16). Живеейки в дома на Онисифор, те често посещавали синагогата, безстрашно проповядвали Словото Божие, довеждали хората до спасителния път и ги обръщали към вяра в Иисуса Христа. Тогава мнозина, като внимавали в учението им и като видяли знаменията и чудесата, извършвани от тях, повярвали в нашия Господ Иисус Христос. За това се разйазва в Книга Деяния на светите апостоли:

"В Икония те (т.е. Павел и Варнава) влязоха заедно в иудейската синагога и говориха тъй, че голямо множество иудеи и елини повярваха. А невярващите иудеи възбудиха и озлобиха сърцата на езичниците против братята. Но те пак останаха тук доста време, говорейки дръзновено за Господа, Който свидетелствуваше за словото на Своята благодат, като даваше чрез техни ръце да стават личби и чудеса" (Деян.14:1-3).

По това време в Икония живеела една прекрасна осемнадесетгодишна девица, на име Текла, дъщеря на Теоклия, от знатен и славен род. Тя била сгодена за Фамир, един от най-знатните младежи в града, отличаващ се с богатството и с красотата си. Като видяла чудесата, извършени от апостолите, Текла заедно с другите внимателно слушала техните беседи в дома на Онисифор. Семето на Словото Божие паднало на добра почва; по действието на Светия Дух то се вкоренило дълбоко в сърцето на Текла и поникнало: тя повярвала в Сина Божий, обикнала Го и се прилепила към Него с цялата си душа. А апостол Павел, по внушение свише, започнал да беседва за девството и целомъдрието; между другото той казал, че девойка, която пази девството си заради любовта си към Христа, е подобна на ангелите, тя е невеста на Христа, а Христос е неин Жених, Който ще я въведе в Своя небесен чертог. Свети Павел говорил много за това и подбудил Текла да съхрани девството си, така че тогава светата девица твърдо решила да остави годеника си, да презре всички сладости на този свят и в чистота да служи на Христа до самата си кончина. И така, мъдрата девица станала невеста на Небесния Жених и Го последвала с пламенна любов. Стремейки се към нетленния си Жених, тя се топяла като восък, сбъднало се с нея реченото от Давид: "Аз се разлях като вода; всичките ми кости се разглобиха; сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност" (Пс. 21:15).

Както някога Мария, като седнала при нозете на Иисуса (Лук. 10:39), мислела единствено за Бога, така и Текла се хранела единствено със словото Му, тъй като в Свещеното Писание е казано: "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста" (Мат. 4:4). А когато Теоклия узнала, че дъщеря й е повярвала в Христа и прилежно слуша Словото Божие, дошла и с гняв насила я отвлякла от това душеполезно занимание, а светите проповедници, укорила и като ги наругала, изтръгнала дъщеря си, вече Христова агница, от стадото Христово. После, като повикала годеника й Фамир, му казала:

- Нима не те е грижа за годеницата ти, че тя се намира в такова изстъпление? Виж: тя се е прелъстила от тези пришълци - измамници, които със своите високоумни думи увличат безумните хора; ето, вече три дни тя не се отделя от тях, забравяйки за своя дом.

Тогава Фамир започнал ласкаво и нежно да приказва на Текла; но тя изобщо не искала да говори с него; не желаела даже и да го погледне, тъй като в сърцето си носела друг Жених, "блестящ с красота повече от синовете човешки". Като гледала към Него с духовните си очи, тя беседвала с Него в ума си; а този тленен и временен годеник предизвиквал в нея само отвращение. Като видял, че Текла го отхвърля и не го обича, Фамир започнал много да скърби, а Теоклия в гнева си започнала да бие дъщеря си, дърпала я за косата и я тъпчела с крака; после я затворила и я мъчела с глад. Впрочем самата тя, победена от естествената майчина любов, плачела за дъщеря си; като я прегърнала, тя започнала да я целува и я умолявала със сълзи да не отхвърля своя годеник - красив, богат, благороден, почитан от всички; после я настанила на масата редом с Фамир. А света Текла, като се отвърнала от него, седяла мълчаливо, гледала надолу, нищо не хапвала, само постоянно мислела в дълбината на сърцето си за своя Небесен Жених. А когато Фамир, като я приласкал, искал насила да я прегърне и да я целуне, тя го заплюла в лицето и се отскубнала от ръцете му като птица от мрежа. Тогава майка й отново изпаднала в ярост и отново започнала да я бие, а Фамир, силно опечален, отишъл при княза с жалба срещу апостол Павел.

- В нашия град - казал Фамир - се е появил един пришълец; със своето магьосничество той прелъстява народа и като го отклонява от почитането на боговете, го обръща към Иисус Христос, разпнат на кръст от иудеите. Той прелъсти и девойката Текла, моята годеница; отначало тя много ме обичаше, а сега не само че не иска да ме погледне, но дори се гнуси от мен като от прокажен и бяга от мен като от някакъв звяр; така този вълшебник угаси любовта и към мен; и не мога да разбера, какво е направил с нея.

Князът повикал свети Павел и го попитал: откъде е и какво е сторил в града им? Тогава светият апостол по навик започнал да го поучава на Словото Божие, проповядвайки за Иисуса Христа. Но князът не започнал веднага да разглежда делото, а отложил съда над апостола за друго време; той наредил да го вържат и да го затворят в тъмница, докато се появи възможност да го разпита по-подробно. А Текла, като чула, че заради нея са затворили светия апостол в тъмница, станала през нощта, тайно напуснала дома си и отишла в тъмницата. Като намерила пазача, тя свалила от себе си огърлицата и други златни накити и му ги дала, като ги помолила да й отвори вратата и да я пусне вътре. [...]

Тъмничният пазач изпълнил молбата й; той се зарадвал на скъпоценната огърлица и на златните предмети и я въвел при свети Павел. Текла с радостни сълзи паднала пред него и целунала оковите на Христовия затворник. Отначало свети Павел, като я видял, се смутил, но после, когато узнал всичко, което тя изтърпяла от майка си и от годеника си заради своето целомъдрие, той се зарадвал много за мъжеството на младата девица и я целунал по главата, като я благословил и похвалил вярата й и девическото й целомъдрие, нарекъл я невеста Христова и първа своя дъщеря, която възродил с благовестието си. И Текла седяла в тъмницата с него, както дъщеря с баща си, слушайки неговото отеческо учение и слагайки в сърцето си словата му, като някакво скъпоценно съкровище; а той много у поучавал на вяра в Господ Иисус Христос, наставлявал я на любов към Бога, убеждавал я да пази целомъдрие и напълно я утвърдил в Христовото учение. [...]

Междувременно в дома на Теоклия започнали да търсят Текла, но не я намерили. Тогава се разнесли писък, плач и вопли; майката ридаела за дъщеря си, Фамир - за годеницата си, робите - за господарката си; слугите тръгнали на различни страни, търсели я и разпитвали по улиците, и по домовете, но никъде не я намерили. Едва след доста време узнали, че тя се намира в тъмницата; и веднага се втурнали към нея; като отишли там, изпратените видяли, че тя седи близо до Павел и като прикована с най-голямо смирение слуша неговите наставления; тогава я извели от тъмницата, а за всичко, което се случило, донесли на княза. Той, като седнал важно на съдийското място, наредил да доведат светия апостол при него.

Веднага щом народът го видял, завикал към княза:

- Княже, този човек е магьосник, накажи го със смърт!

[...] Князът дълго разпитвал светия апостол, но не намерил в него никаква вина, освен проповедта за Христа и затова не го осъдил на смърт, но заповядал да го набият и да го изгонят от града, за да не може да склонява и други девици да запазват девството си. Заедно с него били осъдени на изгнание и Варнава, и Онисифор със синовете си.

Князът дълго се стараел да застави Текла да се отнася с предишната любов към своя годеник, но старанията му не се увенчали с успех; тогава, по молба на Теоклия, той осъдил светата девица на изгаряне. Донесли множество сухи дърва, сено и вейки и приготвили голяма клада; после слугите хванали светицата, за да я отведат там; но тя не позволила да я водят, а самичка бързо отишла до приготвената клада и като се прекръстила, качила се и застанала на върха на кладата, готова да изгори - вещественият огън не бил страшен за нея, понеже самата тя горяла с невеществения огън на Божествената любов.

Междувременно запалили кладата от всички страни; но за учудване на всички, пламъкът, като се издигнал високо, заобиколил Текла; всички били поразени още повече, когато завалял проливен дъжд с градушка и угасил огъня; князът и целият народ от страх избягали по домовете си от проливния дъжд и от силната градушка. А Текла слязла невредима: огънят не докоснал чистата дева. След това тя не се върнала в дома на майка си, а се отправила извън града да търси своя духовен отец. По пътя тя срещнала един ученик на апостола от дома на Онисифор, който отивал в града, за да купи хляб; светата девица го познала и го попитала:

- Къде се намира Павел, апостолът на Иисуса Христа?

Тогава той я завел в пещерата, където се намирал светият апостол заедно с другите и постел, усърдно молейки се за нея. Като видели Текла жива и здрава, всички се зарадвали много и благодарили на Бога, Който запазил Своята рабиня невредима; след това й предложили хляб и самите те също се подкрепили с храна. Оттук светите Павел и Варнава минали през Листра и Дервия, като благовестели Евангелието и изцелявали бедните; света Текла ги следвала до Антиохия. Когато влизали в този град, случайно ги срещнал някой си Александър, старейшина на града. Той бил млад, прекарвал живота си в сладострастия и се предавал на нечестиви дела, както обикновено живеели езичниците.

Като видял светата девица, поразен от красотата й, той пламнал от нечиста похот към нея. Мислейки, че света Текла е жена на Павел, Александър отначало започнал да му предлага много злато и да го придумва да не пречи на злите му намерения; после, когато узнал, че тя не му е жена, а е неомъжена девица, той се разгорял с още по-голяма страст и пожелал да я вземе за жена. Той започнал да уговаря света Текла да го обикне, но тя бягала от него, като от ревящ лъв, който иска да погълне душата й.

Князът започнал да я принуждава да се отрече от Христа и да се омъжи. А когато тя решително отказала, князът я осъдил на изяждане от зверовете, поради две вини: заради благочестието и заради целомъдрието й - за това, че вярва в Христа и за това, че се е отказала от брак, бидейки млада и красива. Изпълнението на това смъртно наказание било отложено за следващата сутрин.

И ето, на следващото утро светицата отново била отведена на мястото за изпълнение на смъртоносно наказание; след нея вървяла и Трифена, плачейки за това, че без вина предават на смърт такава света девица. Поставили Текла на видно място и безсрамният княз наредил да съблекат светицата:

- В дрехите й - казал той - има магия, ето защо и зверовете не я закачат; съблечете тази вълшебница и да видим, дали ще остане цяла.

Тогава съблекли светата девица и я поставили така, че народът да може да я вижда. Само свянът бил покривалото й, и тя повтаряла думите на пророк Давид: "срам покрива лицето ми..." (Пс. 43:16). Срещу нея били пуснати гладни и разярени зверове - лъвове и мечки. [...]

Докато света Текла стояла разголена на онова място, една от лъвиците като се приближила, легнала пред нея и започнала да ближе нозете й, като че ли й въздавала чест за девственото й целомъдрие.  [...]

А хората, като видели, че зверовете не се осмеляват да се докоснат до светата девица, започнали да възклицават:

- Велик е Богът, Когото Текла изповядва.

Мъчителят, като не познал силата Божия, пожелал да погуби Текла по друг начин: той заповядал да изкопаят дълбока яма, да я напълнят с различни гадини, змии и ехидни и да хвърлят светицата в нея. Но Този, Който някога заградил уста та на лъвовете и сега притъпил езиците на змиите, укротил яростта им и унищожил отровата им; светицата излязла невредима от ямата, така че всички се изумили от това чудо. Злия мъчител дълго се чудел какво още да предприеме; накрая той наредил да доведат два силни бика, да привържат за нозете Текла между тях и да ги бодат с нажежени железни пръти, та като се разбягат на различни страни, да я разкъсат. Но и след това светицата останала цяла, защото, когато я завързали и започнали да дразнят биковете, въжетата се скъсали като паяжина, биковете избягали, а светицата останала на същото място, без да претърпи вреда. Тогава вече и самият княз, удивлявайки се от случилото се, признал силата Божия.  [...]

Князът, като се уплашил от Бога, Който пазел Текла от всякаква вреда, заповядал да я облекат с чест в дрехите и, и я пуснал, като постановил следната присъда: "Пускам на свобода Текла, Божията рабиня."

Светицата отишла в дома на Трифена, където настанала голяма радост за освобождаването й. Като пребивавала тук известно време, света Текла проповядвала словото Божие и научила мнозина на вяра в Христа. Тя силно желаела да види апостол Павел, своя отец и учител, и като го намерила, поискала да го последва, но той не и позволил, като казал:

- Никой не отива на борба заедно с невеста.

Тогава тя, като приела благословение от апостола, отишла в Селевкия и се поселила в пустинята на една планина близо до Селевкия подвизавайки се там в пост, молитва и богомислие, тя вършела много чудеса и изцерявала всякакви болести.

Всичките години на живота й били деветдесет. Сега тя в безкрайния живот прославя Животодателя Христа Бога, прославян с Отца и Светия Дух сега и винаги, и във вечни векове. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски

В памет на преподобния Коприй

Свети Коприй се родил на торището* близо до стените на обителта на преподобни Теодосий Велики, началника на общежитието**.

* Името Коприй е гръцко, от κόπρα - торище, купчина тор. Бел.ред.

** Свети Теодосий Велики е наречен “началник на общежитието”, защото първи е въвел общожитийната форма на монашески подвиг. Житиеписците го наричат така и защото през 493 г. Иерусалимският патриарх го назначил за общ архимандрит на всички общежитийни манастири в Палестина, докато на свети Сава Освещени поверил надзора над пустинниците - бел. пр.

Майка му избягала от преследване на агаряните заедно с много други и потърсила закрила за себе си до стените на обителта на преподобния. Когато агаряните се оттеглили, монасите излезли и намерили на торището новороден младенец. По заповед на своя игумен, великия Теодосий, те взели детето и го нарекли Коприй. То се хранело с козе мляко. Затова монасите нарочно избрали отделна коза от стадото. Всеки път, когато младенецът искал храна, козата сама се отделяла от стадото, слизала от планината и като накърмела младенеца, отново се връщала. Тя правела така, докато младенецът не започнал да приема твърда храна. Когато младият Коприй достигнал пълнолетие, преподобният Теодосий много го обикнал. Заради своя благочестив живот той скоро станал жилище на Светия Дух; дори дивите зверове го слушали. Веднъж в манастирската градина той видял една мечка, която лакомо поглъщала градинските зеленчуци; светецът хванал звяра и го извел от градината, като му забранил вече да влиза там. Друг път се качил на планината с едно магаре, за да донесе дърва в обителта. Докато събирал дърва, една мечка ухапала магарето по крака.

Тогава свети Коприй натоварил дървата на мечката и й казал:

- Сега ти трябва да работиш, докато магарето не оздравее.

Мечката го послушала и носела дърва и вода, докато магарето оздравяло; тогава преподобният пуснал звяра.

Свети Коприй служил известно време в манастирската кухня; веднъж гозбата в казана започнала да кипи и да прелива. Като не намерил лъжица наблизо, преподобният започнал да обира пяната с ръка, а след това разбъркал с ръка яденето и с това прекратил кипенето, а самият той останал напълно невредим. Преподобният достигнал деветдесетгодишна възраст и сияел сред монасите като слънце. Той се удостоил да получи свещенически сан и бил украсен с всякакви добродетели; често, като се отдалечавал на някое уединено място, той усърдно се молел на Бога. Преподобният Теодосий Велики, който по това време вече бил починал, понякога му се явявал и като заставал до него, пеел молитви заедно с него. Като му се явил за последен път, той му рекъл:

- Коприй, ето, настана време да оставиш временния живот, ела при нас в приготвеното за теб място за упокоение.

Скоро след това видение дивният угодник като поболедувал кратко време и като се простил с подвижниците, се преставил в Господа.

* Свети Коприй починал около 530 година, бел.ред.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Житие на св. пророк Варух

Свети пророк Варух бил ученик, приятел и писар на св. пророк Йеремия. Той записвал пророчествата на пророк Йеремия за нашествието на вавилонците и за плена на юдеите заради граховете им и чел на народа в храма. След четенето царят изгорил свитъците и наредил да затворят пророците в тъмница.

Много пъти пророците предупреждавали своя народ за пленяването и предаването му ръцете на халдеите, но юдеите не ги слушали, а се ожесточили, преследвали ги и ги хвърлили в тъмница. Едва след превземането на Йерусалим те били освободени от халдеите (Иер. гл. 36-38). Заедно с учителя си свети Варух горко оплаквал разрушението на Йерусалим от Навуходоносор. След мъченическата кончина на пророк Йеремия, убит от юдеите с камъни, пророк Варух живял не дълго и умрял в VI век пр. Христа в Египет.

Житие на преподобния наш отец Харитон изповедник

Преподобният Харитон живял в град Икония, Ликаонска епархия. Той бил благочестив християнин, отличавал се с добродетелите си и при царуването на нечестивия цар Аврелиан се проявил като изповедник на Христовото име. Защото, когато по всички земи била разпространена безбожната заповед на императора да се принуждават християните да принасят жертви на идолите, а тези, които не се подчиняват, да бъдат убивани, тогава, в изпълнение на това предписание, в Икония бил задържан под стража от управителя на тази страна Харитон, който се отличавал най-много сред християните с благочестието си и сияел с добродетели. Той бил вързан и доведен пред съда на нечестивите, където управителят го попитал:

- Защо не се покланяш на великите богове, пред които императорът и всички народи прекланят главите си?

Свети Харитон отговорил:

- Всички богове на езичниците са демони, които някога са поискали да се сравнят с Вишния Бог и заради гордостта си са били низвергнати от небето в дълбината на преизподнята; а сега те се стремят към това, да бъдат почитани от безумни и прелъстени хора като богове. Впрочем и те, и тези, които им се кланят, скоро ще загинат и като дим бързо ще изчезнат; затова не им се покланям; а вярвам в истинския Бог, на Него служа и се покланям, защото Той е Създателят на всичко, Спасителят на света, Който пребъдва във вековете.

- Още с този първи дързък отговор - казал управителят - ти се показа достоен за смърт, защото дръзна да похулиш безсмъртните богове, а нас, които им се покланяме, се осмели да наречеш безумни и прелъстени; само заради това би трябвало да отсека с меч злословещата ти глава. Но тъй като нашите богове са дълготърпеливи и не бързат да отмъстят за причиненото им безчестие, аз ще проявя снизходителност към теб и няма да те погубя веднага. Може би, като дойдеш на себе си, ще разсъдиш трезво и ще принесеш с нас жертва на тези, които сега хулиш и ще измолиш от тях прошка за извършения от теб грях; а те, понеже са незлобиви, са готови да те приемат и да ти простят безчестието ти.

Той веднага заповядал да хванат светеца, да го съблекат и като го разпънат кръстообразно, да го бият безпощадно с бичове; а светецът доблестно търпял, като решил, че е по-добре да умре за Христа Господа, отколкото да живее в беззаконие, отричайки се от своя Създател.

Така изранили цялото тяло на светеца, че се виждали и вътрешностите му; защото плътта се отделила от костите, кръвта се леела като река и цялото тяло станало като една голяма рана. Като забелязали накрая, че той е едва жив, престанали да го бият, и като мислели, че скоро ще умре, го взели на раменете си и го отнесли в затвора. Той не само, че не можел да върви сам, но нямал сили и да произнесе дори една дума, а само едва дишал: толкова силно бил наранен. Като го оставили в тъмницата, мъчителите си заминали.

Виждайки търпението на Своя страдалец, Бог го подкрепил със Своята помощ, скоро изцерил раните му и направил жив и здрав този, когото нечестивите се надявали да видят мъртъв, така че той можел да каже заедно с Давид: „Няма да умра, но ще живея и ще разгласям делата Господни". Тогава той отново бил доведен на съд, при което, показвайки още по-голямо дръзновение, отколкото първия път, възбудил още по-голяма ярост в мъчителя. Управителят заповядал да обгорят тялото на светеца със свещи, така че цялото му тяло се изпекло като месо, приготвено за храна. А той, търпейки такива мъки заради Христос, своя Господ, се радвал и отново бил хвърлен в същата тъмница.

В това време император Аврелиан умрял, наказан от Божия гняв заради проливането на християнска кръв. Намирайки се на път между Византия и Ираклия, отначало той бил заплашен от небесата със силен гръм, който предсказал близката му смърт, а после, по време на същото пътуване, бил убит от своите домашни и по такъв жалък начин завършил земния си живот. След смъртта му гонението срещу християните се прекратило и Христовите затворници били освободени от заточения, окови и тъмници; понеже император Тацит, който приел царския скиптър след смъртта на Аврелиан, като се вразумил от смъртното наказание на царувалия преди него, изпратил заповед до всички подвластни страни да се освободят всички християни. Той се боял, че ако бъде жесток с християните, ще пострада като Аврелиан. И тогава настъпила велика радост за вярващите: затворниците били пуснати, изгнаниците се върнали от заточение, от пустините и пещерите излезли епископи, свещеници и миряни, които дотогава се криели поради страх от мъчителите и като се поздравявали един друг, се радвали на спокойствието на Църквата. Тогава бил пуснат от затвора и преподобният Харитон изповедник. Но той не се радвал на това, че не му се наложило да пострада докрай, защото той по-скоро желаел да завърши мъченическия си венец със страдание, отколкото да остане между живите; по-приятно му било да умре за Христа, отколкото да бъде пуснат на свобода. Впрочем, Божественият Промисъл продължил живота му за полза на мнозина, за да се яви пред Бога в небесните обители не сам, а с лика на доброволните мъченици като пастир с овцете си и като баща с децата си.

От този момент свети Харитон, украсеният с рани Христов воин, се отрекъл от света и от всичко, което е в света; като взел кръста си, той умрял за света, но бил жив за Бога. Понеже, носейки на тялото си раните на Господа Иисуса, той всецяло Му се предал и се разпнал с Него; и за да има винаги пред очите си Неговите Божествени страдания, той заминал за Йерусалим, където нашият Господ изпуснал на кръста Своя Дух. Когато вървял натам и бил близо до Йерусалим, той попаднал в ръцете на разбойници, които, като не намерили нищо ценно в него, го хванали и го отвели в пещерата си, за да го предадат на жестока смърт. Впрочем, те не го убили, защото бързо тръгнали да търсят пътници, за да ги ограбят; а свети Харитон оставили да лежи вързан в пещерата.

В пещерата пропълзяла змия и като намерила там съд с вино, започнала да пие от него. Като се опила, змията повърнала обратно виното заедно със своята отрова в съда и после изпълзяла навън. Разбойниците се върнали в пещерата и измъчвани от жажда, всички един след друг се напили от този съд, отровили се и умрели в страшни мъки. Така те приели достойно смъртно наказание за греховете си и завършили по ужасен начин живота си.

Като се избавил от смъртта, свети Харитон се освободил с Божията помощ от оковите и намерил в пещерата огромно количество злато, което разбойниците събирали в продължение на много години със своите нападения. Светият похарчил за полезни неща това богатство, придобито от разбойниците с недобри средства, като част от него раздал на бедните, църквите и манастирите, а с останалата част построил на това място обител, която нарекъл Фаре, и като превърнал разбойническата пещера в църква, събрал тук братство. Славата за него се разнесла по цялата страна и мнозина идвали при него заради добродетелния му живот; като приемали от него пострижение, те водели тих живот в тази обител, получавайки полза от своя учител и наставник.

Обременен от това безпокойство, той решил да се оттегли в уединение, избягвайки светската слава. И така, като се простил с братята, като ги благословил и ги връчил на Бога, преподобният тръгнал към далечни пустини и непроходими дебри.

Като изминал един ден път, преподобният намерил друга пещера, недалеч от Иерихонските предели, и като се поселил в нея, живеел за Бога, славословейки Го ден и нощ като ангел. За храна му служели тревите, които растели около онова място, а повече от всичко той се хранел с Божието слово, с непрестанни молитви и с топли, изтичащи от сърдечна любов към Бога.

След като преподобният вече дълго време се скитал из пустинята, Бог пожелал този светилник, сияещ с добродетели, отново да излезе на открито и с начина си на живот да свети на всички желаещи да вървят по тесния път, водещ към вечния живот. Отново го намерили някои от минаващите през пустинята подвижници и като паднали в нозете му, го умолявали да им нареди да останат при него и да подражават на благочестивите му подвизи. Когато и други узнали за това, тогава при преподобния започнали да се събират мнозина, които бягали от суетния свят. А той, като събрал вече трето стадо Христови овце и като ги научил на монашество, устроил трета обител, която после започнала да се нарича на сирийски език Сукийска, а на гръцки - Старата лавра. После той се изкачил на върха на намиращата се там планина и се поселил в неголяма пещера, до която човек би могъл да се изкачи само с помощта на много висока стълба. Там той застанал като на стълп, отделяйки се от земята и приближавайки се към небесните селения. Оттам като добър пастир, стоящ на стража, той се молел за своите манастири и мислел за спасението на събралите се братя; намирайки се като че на кърмата на кораб, той направлявал плаването на много голям брой хора, защото нуждаещи се от духовна храна от всички манастири прибягвали при него. Той живял на това място до дълбока старост, пребивавайки в пост и молитва и в такива подвизи, за които не е възможно и да се разкаже; защото, увеличавайки от ден на ден трудовете си, той и в плътта изглеждал като безплътен. Това място било безводно, но светият отец не желаел някой от братята да се труди за него, като му носи вода отдалеч, а самият той не можел да си носи - по причина на трудния достъп до високия хълм и поради немощта на своето състарено и отслабнало от трудове тяло. Затова той отправил усърдна молитва към Бога, да изведе вода от камъка, както за Израиля в пустинята; и това станало, защото Господ изпълнява желанието на боящите се от Него и чува молитвата им - и внезапно от сухия камък със силата Божия бликнал воден извор. Такава голяма сила имала пред Бога молитвата на добродетелния отец.

Като пребивавал в съвършено благочестие и като достигнал като узрял грозд до пределна възраст, преподобният се приближил до блажената си кончина. Узнавайки за нея от Бога, той извикал от трите си манастира игумените и братята, които по неговите молитви и застъпничество пред Бога се умножили в тази пустиня като небесни звезди, и ги уведомил за близката си кончина.

- Аз - казал той - си тръгвам от вас, както ми заповяда Господ; понеже настъпи времето, което с нетърпение отдавна очаквах, да се откъсна от съюза с плътта и да се явя пред лицето на моя Бог. А вие, чеда, се грижете за своето спасение така, че всеки от вас, като избегне вражеските мрежи, да се сподоби след кончината си да се въдвори при Господа и да получи милост от Него.

Като чули това, всички заплакали и казали:

- Отче, ти устрои три манастира и събра три стада; всяко от тях би искало да има при себе си твоите мощи, затова, за да няма разпри между нас, завещай ни сега, къде да положим мощите ти.

Изпълнявайки желанието им, той намерил за добре да го погребат в първия му манастир, където той бил пленен от разбойниците и с Божията благодат бил избавен от тях по чудесен начин. Монасите от трите обители го взели и го завели в тази обител. Тук той, като дал на братята много наставления за съвършеното монашеско житие и като им преподал мир, легнал, предал в ръцете на Господа святата си душа, без да страда от никаква телесна болест.

Така починал преподобният наш отец Харитон - Христовият мъченик, изповедник и добър подвижник. Заридали за него всички пустинни отци и цялата пустиня се изпълнила с плач по този велик отец и учител, озарил света като слънце. Като плакали за него достатъчно време, монасите погребали с чест светите му мощи, славейки Отца и Сина, и Светия Дух във вековете. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

“ Българите стоят в основата на човешката цивилизация” - Франсоа Митеран

Ще ви представим някои интересни факти от нашата история:

Българите основават преди няколко хиляди години първата държава на земята -ИДЕЛ – конфедерация от седем арийски племена, откъдето и името и (Иде-седем и Ел-племе). По късно тази държава получила и второ название на господстващия народ– Булгари, Бул-Възвишени и Ари-Свободни,

Наследници на Българската Арийска държава ИДЕЛ са древните Шумерска, Великата Уйгурска империя (наследници на която са Китайците),  Индийска, Критска, Микенска, Троянска, Етруска (на основата на която възниква Италианската и Римската цивилизации), Хунска, Дулобска, Дунавска, Киевска-Черна България (бъдеща Украйна и Русия), Волжка-Бяла България,  Хазарска, Унгарска държави.

През V в.пр.н.е браманът Панини, роден в столицата на Бактрия (България) създава на санскрит първата граматика в света и се записва  в Махабхарта. Бактрия била населена с бели мъдреци от арийско потекло, доведени от Рама, а столицата и се наричала Бълг. Оттам е и етонимът ни Бълг (високо издигнати) и Ари (свободни). От там именно българските брамани носещи ведическото знание, навлизат в Индия и диктуват Свещенните “древноиндийски” книги на Санскрит (съвършен, свещен и скрит), наричани Веди. Българите въвеждат кастовата система.

.......

Българският календар е най-стария и най-съвършенният в света. Това е признато официално от ЮНЕСКО. Последните изследвания показват,  че началото на календара е през 5505 пр. Хр. Българите пренасят от хилядолетията преди Христос една от най-съвършените системи за измерване продължителността на земната година . Движението на съзвездията, оприличени на животни, се отчита в 12-годишен цикъл в съответствие с пътя на Янкул (Юпитер) около Слънцето. По начина на подреждането на дните и месеците, календарът на древните българи  е превъзхождал индийските и китайските календарни системи взаимствани от него. Древнобългарския календар е признат от всички световни специалисти в тази  област за най-прецизния. Дори и днес, когато светът се гордее с космическите си постижения, не може да бъде създадена по-точна календарна система от Българската! Това означава, че българите са познавали до съвършенство космическите цикли и движенията на планетата Земя в пространството. И то няколко хилядолетия преди Христа, когато повечето народи са живеели в епохата на каменната ера.

......

Най-старата писменост в света е Българският "куниг" на чиято основа е създадена Българската глаголица. Преди създаването на българската азбука глаголица и кирилица, древните българи са имали своя писменост - куниг, а писмените знаци се наричали кун. В Шумер и Акад думата "кунуку" означавала  "надпис" или "царски надпис". Писмеността си българите са пренесли от Централна Азия в Европа . Древното българско писмо е открито по всички места, населявани от нашите прадеди - Волжско-Камското междуречие, Северен Кавказ, Добруджа. В произведението "За буквите" Черноризец Храбър пише за българското рунно писмо. Създавайки новата българска азбука, Кирил и Методий и техните ученици използват древните български  знаци - куни (известни още като руни) : А, Б, В, О, Х, М, Е, Ш, Щ, Ц, Ж, Ъ, Ь, Ю, Ч, К, Т, голям юс, малък юс, - или по-голямата част от азбуката.

......

Около 198 г. пр. Хр. – Великият Български Владетел - канас Мотун (200 - 174 г. пр. Хр.) - от рода Дуло (син на канас Тюмен)  създал най  голямата Империя в Човешката история , завладял Китай за 200 години, пленява китайския император Лиу Панг заедно с 320 000-та му армия и поставя Китай във васална  зависимост от Българите. Канас Мотун е владял 27 народи през II в. пр. н. е. от Каспийско море до Великия океан на север, Япония на изток и Кашмир на юг. Той е издал закон: "Който продаде или подари даже педя българска земя на чужденци - за  бъде наказан със смърт".

......

През 378г.сл. н.е. канас Алп Бий от рода Дуло, дядо на канас Атила и канас Бледа разгромява при Дере (Адрианопол) близо до планината Арбат (Родопи), двете Римски Империи и им забранява да имат армия, а император Валент е убит.  В резултат на тази победа канас Алп Бий е известен и под имената канас Дере и канас Арбат, а Българската столица Кара Балин (Киев) е преименувана в Канас Дере. На гроба на победителя канас Алп Бий е издигнат монумент със знака на рода Дуло – символ на Българската царска власт.

По късно урус тархан, глава на правителството става сина на канас Алп Бий - Муенчак (Мундзук) баща на канас Атила и канас Бледа. Муенчак, след смъртта си е погребан на високия хълм до столицата Канас Дере (Киев) редом с дядо си канас Баламбер 361-363 от н.е., който извършил важни обществени и държавни реформи премествайки Българската Столица от река Атил (Волга) на река Бури Чай (Дон) наименувайки я Кара Балин (днешния Киев).

Отец Паисий, поп Йовчо и йеросмонах Спиридон говорят за тази паметна битка през 378г., в която Българите разбили 80 000 византийска армия и убили император Валент.

Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав". Анастасий Библиотекар пояснява също така, че: "БЪЛГАРИТЕ ОБЕДИНИЛИ СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО ИМ ПРАВО". Тоест тези дето са "връхлетели" и тия, дето са заварени са от един народ и са се обединили. Това се случва и по-късно, когато канас Есперих се обединява със своите събратя зад Дунава.

Историците, включително и арабските пишат, че по това време световният език на дипломацията е Българският!

Българската мощ достига своя връх при управлението на легендарния Български водач канас Атила (434 - 453 год.) от рода Дуло подчинил под властта си територия от Франция до Китай. Поставил на колене Рим, той остава в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum).

Много интересен исторически факт е, кой всъщност успява да спре безстрашният воин владетел и неговата непобедима армия. Ето цитат от житието на свети Лъв Велики, Римски папа (православен): „Виждайки, че никой не може да се съпротивлява на страшния завоевател, папа Лъв се обърнал с прилежна молитва към Бога и, като си наложил пост, призовавайки на помощ светите първовърховни апостoли Петър и Павел, със сълзи умолявал Господа да защити Своите раби от свирепия враг... Като почерпил мъжество и твърдост от молитвата, свети Лъв решил да отиде при мъчителя, за да умири гнева му и да прекрати яростта му, готов в случай на нужда и душата си до положи за своите овци. С мъдри, сладки и боговдъхновени слова той беседвал с Атила и го превърнал от свиреп вълк в кротка овца; страшният и неукротим воин смирено и меко се вслушвал в думите на Божия угодник, удивлявайки се на неговото архиерейско величие и ужасявайки се пред светостта на честното му лице. Като изпълнил всичко според желанието на свети Лъв, страшният Атила се оттеглил от пределите на Италия в своите земи.

Войводите на Атила немалко се удивлявали как Лъв е могъл така бързо и необичайно да го превърне от толкова суров княз в толкова кротък; те питали Атила:

- Защо се уплаши от един римлянин, дошъл без оръжие? Защо му се подчини? Защо се обърна в бягство като победен, оставяйки такова огромно богатство в Италия?

- Вие не сте видели това, което видях аз - отговорил им Атила, - видях двама ангелоподобни мъже, стоящи от двете страни на папата (това били светите първовърховни апостоли Петър и Павел); в ръцете си държаха голи мечове и ме заплашваха със смърт, ако не послушам Божия архиерей.“ Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

След тази среща с великия светец и с Божията промисъл, големият наш владетел вероятно приема християнството.

Това обяснява и първото му място в списъка на българските канази, а също и християнските символи на власт, намерени у неговите наследници от рода Дуло.

Няма никакъв исторически извор, в който да се говори за Тангра, който всъщност е Тънръ – езически ТУРСКИ „бог“! В никой артифакт или исторически документ, свързан с българите няма да прочете и титлата „хан“, която всъщност е монголо-тюркска, а не арийска.

За сметка на това в намереното съкровище на канас Кубрат в с. Малая Перещепина, на пръстена-печат на владетеля е изобразен кръст, а в друг елемент намираме Христовия монограм  - кръстосани букви Х и Р, отстрани има гравирани буквите α и ω (от думите в Новия завет: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, - казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят.“ Откровението на Йоан 1:8).

Неоспоримите археологически находки и документи, изобличаващи фалшификациите на псевдоисториците, юдомасони са множество.

Ето само някои от тях: На пръстена-печат на набедения за езически „хан“ Тервел е написано: "Богородице, помагай на кесаря Тервел!". На другата му страна е изписан кръст. В държавната йерархия на Римската империя титлата кесар е била най-високата, с която са били удостоявани средновековните европейски владетели. Кесарят всъщност е и съимператор. Титлата е получавана само и единствено от християнски владетели, а цар Тервел явно е бил християнин (каквито са били и баща му и дядо му, както се доказа от неопровержимата археология - б.ред.).

Не е само това.
Популярността на каназ юбиги Тервел сред хронистите на християнска Европа е много голяма. Още в края на XV век за него пише един от най-важните представители на италианската историография - Марк Антонио Сабелико: „Както се говорело, първият български крал кръстител е Требелиус...” Европейските автори отделят на Тервел достойно внимание, наричат го „спасител на Европа”, защото с българската войска спира арабската инвазия на Стария континент и спасява Източната Римска империя от ислямизация.

На 15 август 718 година „трижди великият” владетел на българите кесарят цар Тервел спасява Константинопол, Източната Римска империя и християнска Европа, на която оттогава се смята за съпокровител. Християнският свят с дълбока признателност увековечава святото дело на българския цар, а църквата го канонизира за светец. Има три български извора, които говорят за живота и делата на каназ (княз) Тервел – История славянобългарска на Паисий Хилендарски, История на йеромонах Спиридон и т.нар. Зографска българска история. Като нарича княз Тервел един от най-великите българи и най-достоен след цар Борис I, Паисий Хилендарски пише: „Светият крал Тривелия (Тервел) и светият цар Йоан-Михаил (Борис I) били свети в живота си и храбри и силни в царското си благополучие.“ Името на свети Тривелий Теоктист - цар Български е записано в „Списък на българските православни светци”. Там се казва, че светецът се почита от Българската православна църква на 4 януари и 3 септември по църковния календар.

Друга фрапираща манипулация на историята ни е гаврата с паметта на т. нар „хан“ Омуртаг, който е набеден за зъл езичник, избивал безмилостно славяни християни. Каква е изненадата ни обаче, когато погледнем отново печата на владетеля – символа на неговата власт. Върху изображението е изписано от страната на християнския жезъл Канес, върху главата юбиги, а от към десницата със златни букви е изписано Омортаг: САNЕS VВНГI ОМОРТАГ. Както се вижда няма „хан“, а има канес, който държи владетелски жезъл с християнски кръст и носи християнска корона.

Нашата история е подменена и принизена. Високо културен християнски народ, аристокрация и владетели са обърнати на диви езически орди. Целта на юдомасоните е да свържат корените и вярата ни с Азия и с турците, да ни изкарат пришълци (мигранти) по нашите собствени земи и да ни подготвят по – лесно да приемем новото ислямското нашествие и сатанинската му вяра. Те вече вкараха първите орди башибозук сред нас.

Ето и други интересни факти от нашата велика история:

През 917 при Ахелой, след молебен и с Христовия кръст на знамената, славната Българска православна армия под ръководството на цар Симеон Велики нанесе унищожително поражение на Византийската армия. Над 60 000 римляни бяха почти избити до крак и само единици успеха да се измъкнат с бяг. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. Според арабският хронист Ал Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.

Хронистът Лъв Дякон пише 75 г. по-късно в своята „История“ следното: „...И даже днес могат да се видят купищата кости край Ахелой, където бягащата ромейска войска бе позорно посечена."

Симеон умира внезапно на 27 май 927 г. в разгара на приготовленията за обсада на Константинопол, като преди смъртта си той се обявява за „Симеон в Христа Бога - самодържец на всички Българи и Ромеи“.

.........

На 14 април 1205 г. при Одрин цар Калоян напълно разгромява Кръстоносците с което ликвидира Латинската Империя.

"Цар Калоян Ромеооктон ("Убицът на римляни") при Одрин и в Източна Тракия унищожи 1500 латински рицари и 10 000 сержанти". Там загинаха от български ръце и 3-та главни организатори и предводители на Латинската империя и на 4-тия кръстоносен поход Император Балдуин, граф Бонифаций Монсератски и Граф Енрико Дандоло.  Българите се сражават в името на Бог и на справедливостта срещу алчните рицари и венецианските лихвари. Латинската империя никога не се възстановява от удара, който понася при Одрин на 14 април 1205 г. Както пише в летописа си един от кръстоносците, при Одрин “загина цветът на латинското рицарство”.  Поражението нанесено от православния цар над рицарите еретици слага край на мащабните победоносни походи. След него следват няколко вяли опита, много от които привършват преди да са започнали.

Отмъщението на венецианските юдеи лихвари следва не след дълго. Те натрисат на народа ни жителката на Търновската Жид махала - своята царица Сара (приела името на първата съпруга на Иван Александър – Теодора), която веднага се заема да изтрови по стар юдейски обичай военния елит на България, а след това разделя и обезсилва царството. Нейният юдейски син Шишман изоставя столицата си Търново и въпреки успешната защита водена от светия патриарх Евтимий, юдеина Лазар Коен отваря вратите на непревземаемата крепост пред главорезите турци. За справка може да видите стихотворението на Иван Вазов „Жидов гроб“.

Отмъщението, този път на еретическите рицарските ордени, превърнали се в последствие закономерно в юдействащи масонски ложи, последва много столетия по-късно: Нашата делегация в Ньой след Световната война беше накарана да "преговаря" в замъка на Граф дьо Ньой, лично убит от Цар Калоян.

.........

Волжските Българи са първите в света, които нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингис Хан и спасяват Киевска Рус (Черна България) от Робство и Унищожение.

През май 1223 г., армиите на Чингис Хан победили Киевска Рус (Черна България) в битката при Калка. Узнала за това армията на Волжска (Златна България) водена от каназ Челбир започнали да се готви за война.

През септември 1223 г. той разбива при днешния гр. Самара непобедимите до тогава войски на самия Чингис хан предвождани от най изтъкнатият пълководец на монголците  Уран - сина на Субетей багатур на Самарската Луга. До този момент, той не познавал поражение.

Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, Уран се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници - нямало оцелели.

Битката е подобна на тази на цар Симеон Велики при река Ахелой на 20 август 917 г. Тъй като останалите живи пленени татари - около 4000 души, са разменени за по един овен, а преводителят на татарската войска Уран за 10 овена. И до днес тази битка е известна в цяла Азия като "Овнешката битка". След грандиозният провал на монголите, те не посмели да нападнат отново, поне докато Чингис Хан бил жив.

Ибн Ал Хасир пише :...."И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи". Битката "разстърсила вселената", и е документирана като първото и последно поражение на Чингис Хан, докато е бил жив.

В резултат Златната орда е задържана за около 15 години отвъд Волжка България и далеч от тогавашния западен свят.

Историка А. Халилов пише:

"Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение"

По време на управлението на Кан Челбир Волжска България укрепва икономически, създава се голяма и боеспособна армия, а държавата се простира от Българско Море (Каспийско море) до Северния ледовит океан. Столицата се премества от град Болгар в град Биляр.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

"Ще ни крадат и ще ни разпродават, и роби по чужбина ще бъдем, и води ще ни заливат, и градушки ще ни бият, защото забравихме Бога и вярата си, върнахме се към езичеството (нестинарство, кукерство, зодиаци, врачки, баячки, дъновци, ванги) Кръщаваме си децата само колкото да има повод да седнем на маса, не ги учим на нищо духовно, само за пари и кражби мислим, "Отче наш" не знаем, а знаем да псуваме по църквата и "поповете", да се кръстим правилно не знаем,а средни пръстове мятаме за щяло и нещяло . Род който няма вяра в Бога, няма истински ценности, няма морал. Забравихме Светите братя Кирил и Методи, и езика си не ценим вече, "шляпа" всичко живо на английски, голим кълки, друсаме кючеци, бай Ганьо иска да става европеец. Едно да знаеш българино, от 2000 години насам род който е оставил Бога -изчезва!!! Защото ни гониха, за да не влизаме в църква и клаха ни турците за вярата, а сега никой не те гони българино а ти псуваш църквата, божиите служители, и на други суеверия се предаваш, и ако ти дадат добра заплата и ти напълнят стомаха веднага ще си смениш вярата. За това ще се затрие тоя род неблагодарен. ПОКАЙ се българино докато все още имаш държава и научи се да се молиш на Бога докато не си изчезнал от тая земя!!!"

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Къде може да се покаете истински? Къде е запазена традицията на православната ни Църква? Къде свещеника не взема пари за тайнства и молитви, не ги съкращава, променя и с това целенасочено да ги опорочава? Къде духовниците са честни и изобличават открито другите ереси, религии и учения внушени на човечеството от сатана, отделяйки Божията Църква от тях? Къде не е изгонен Светия Божи Дух и Господ помага истински на вярващите? Това можете да разберете тук:

† ВИЖТЕ ОЩЕ

СЛАВА НА ТИЯ, КОИТО НЕ ДАДОХА ВЯРАТА СИ И СПАСИХА БЪЛГАРИЯ

Народе, народе...

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Страдание на светите мъченици Карп, Папила, Агатодор и Агатоника

Много е полезно да си спомняме за онези, които са страдали заради Христа, защото самото възпоменание за техните мъчения може да събуди в душата ни любов към Бога и сякаш да даде крила на нашия стремеж към добродетелите, та заради бъдещото въздаяние мислено да претърпим същите страдания, които мъчениците са понесли с плътта си. Към сонма на поелите мъченически подвизи в този живот принадлежат и светите Карп и Папила - велики стълбове и основания на Църквата.

И двамата били родени в славния град Пергам от благочестиви родители и със своя добродетелен живот проявили добродетелта на родилите ги, защото светата клонка расте от свят корен, добрият плод показва доброто дърво и чистият поток прославя извора си. И двамата се задоволявали само с най-необходимата храна и питие, като отхвърляли всичко, което води до разнообразие и излишество. Пък и от необходимото те употребявали толкова малко, че се различавали от ангелите само по плът, така че заради голямото си въздържание изглеждали почти безплътни. Когато чрез такъв живот достигнали съвършенство в добродетелта, те били сметнати за достойни да им бъде поверено църковното управление. Свети Карп бил поставен за епископ и проповядвал Божието слово на жителите на Тиатира, а Папила, когото Карп почел с дяконски сан, съгласно званието си показвал ревност в подобни трудове.

Славата на светите Карп и Папила се разпространила по всички съседни страни, защото добродетелта не може да се скрие, но винаги става явна. Затова и при тези свети мъже започнали да прииждат много хора, които слушали усърдно учението им и се обръщали към християнството. Като видял това, ненавистникът на всичко добро - дяволът, не можал да остане спокоен. Той намерил усърдни служители на своята злоба и им внушил да наклеветят светиите пред нечестивия цар Деций. И ето че му било донесено, че те не само не се покланят на боговете, но дори ги проклинат и следват християнското учение. Като чул за това, Деций много се разгневил и пратил в Азия съветника си Валерий - жесток и ревностен езичник. Царят му съобщил всичко, което знаел за светиите, и му дал пълна власт над тях. Щом получил заповедта, Валерий побързал да тръгне на път и когато стигнал до мястото, където живеели те, поискал да принесе жертва на боговете си. Той веднага разпратил заповед по всички краища на Тиатирската страна жителите й незабавно да се съберат на мястото за жертвоприношения за поклонение на боговете. Нечестивият сам бил ревностен почитател на езическите богове, но и другите искал да склони към същото. Когато хората се събрали на мястото за жертвоприношения, двамата християни Карп и Папила не били сред тях, защото на друго място принасяли на Истинския Бог истинска жертва - молитвата. Като не ги намерил сред събралите се, мъчителят заповядал да ги открият, а когато ги довели при него, високомерно попитал:

- Защо не се явихте заедно с другите да принесете жертва на боговете? - и после добавил: - Побързайте да поправите провинението си пред мен, та ненавистта на клеветниците ви да се обърне върху тях, а вашата слава да се умножи повече от преди.

А светците, без да се страхуват и да търсят човешка слава, мъжествено отговорили:

- Не подобава да гневим нашия Бог и да бъдем неблагодарни за Неговите благодеяния към нас! Дори животните биха станали изобличители на нашата неблагодарност, защото и те познават господаря си, а ние бихме се показали непознаващи Създателя си, ако почетем лъжливите богове и оставим нашия Истински Господ.

Докато изричали това, Бог потвърдил думите им със знамение - внезапно станало силно земетресение и всички идоли паднали и се разсипали на прах. Но злобата на Валерий била силна и непреклонна. Вместо да се изуми пред неизречената Божия сила и да се надсмее над нищожността на лъжливите богове, той се оказал още по-безумен и несмислен. Засрамен от благородството и кротостта на тези мъже, той се въздържал да им причини още тогава тежки мъки и заповядал да оковат шиите им в железни вериги и да ги преведат голи през града. Така доблестните подвижници, достойни за високи почести, били водени по улиците с безчестие, достойните за неизчислими похвали били осмени и поругани.

След това дали имуществото на светиите за разграбване от клеветниците, а тях самите наредил да вържат за коне, които да подгонят към Сардис. И слугите подгонили конете с вързаните за тях светии, така че бързо и без отдих за един ден да стигнат от Тиатира в Сардис. Тежък бил този път за доблестните страдалци, защото не можели да бягат наравно с конете и били влачени по земята, понасяйки много страдания. Следвал ги и робът на светите мъченици, блаженият Агатодор, страдащ и съчувстващ на господарите си. Когато стигнали Сардис, те не се отдали на отдих след тежкия път, а прекарали по-голямата част от нощта в молитви и Божествено пение. Когато за малко заспали, Божии ангели ги утешавали във видение и ги укрепявали за търпение в мъченията. Щом се събудили от сън, те разказали един другиму видяното и много се зарадвали, благодарейки на Бога за утешението в мъката и за обещанието за помощ в страданията, и пламенно желаели да пострадат за Христа.

Валерий пристигнал в Сардис с надеждата, че след претърпяното по пътя по-лесно ще склони мъчениците към безбожието. Беззаконникът не знаел, че те още повече са се укрепили към подвиг с Божията благодат, явена във видението. Когато видял, че лицата им са по-светли от преди, че духом са крепки и в сърцата им няма страх, той изгубил надежда да ги победи с мъчения и отново се обърнал към лукавството, желаейки да прелъсти и улови твърдата им вяра в Христа с благи думи и различни ласкателства.

Като видял, че нищо няма да постигне, мъчителят решил да постъпи другояче. Той затворил под стража светите Карп и Папила, а славния Агатодор, слугата на мъчениците, който и сам бил съвършен мъченик и заради любовта си към тях се оказал техен приятел и сподвижник в страданията, заповядал да хвърлят на земята и безпощадно да бият с волски жили.

Докато го биели, от него като от извор изтичали потоци кръв, плътта му падала, показали се вътрешностите, членовете му се отделяли от ставите и доблестният мъж наистина понесъл голямо страдание. Но той търпял всичко с такава твърдост, като че изобщо не усещал болка.

Христос, гледайки от небесата неговия подвиг и приготвяйки награда, заради доблестното търпение призовал при Себе си Своя раб, за да намери покой след трудовете си. Агатодор веднага предал духа си в ръцете на своя Господ, оставяйки мъртвото си тяло на мъчителите. По заповед на Валерий то било оставено непогребано, за храна на зверовете и птиците, но когато настъпила нощта, някои верни взели тялото и го погребали тайно.

После Валерий призовал светите Карп и Папила и им казал:

- Вашият безумен слуга прие подобаваща за делата си смърт, защото не пожела да принесе жертва на безсмъртните богове. Защо вие, мъдрите мъже, не изберете полезното за вас, а искате да се уподобите на един нещастник, който безумно предпочете мъчителна смърт пред живота и радостта?

Като чули това, светиите изобличили Валерий и го нарекли безумец. Те въздали хвала на свети Агатодор заради мъжеството, с което посрещнал смъртта и казали, че искат и за себе си същата смърт заради Христа.

Тогава мъчителят пламнал от гняв и отново наредил да вържат светиите за коне и да ги карат от Сардия в Пергам. Те отново били влачени по пътя и претърпявали големи мъки и страдания.

Но след тежкия път светиите оставали да бодърстват, като цяла нощ възнасяли към Бога молитви. И Господ отново благоволил да ги посети: явил им се ангел Господен, изцелил раните и изпълнил сърцата им с Божествена радост, като ги укрепил за още по-голям подвиг. Когато настъпила сутринта, мъчителят си мислел, че светците няма да могат да стъпят след вчерашния път, и заповядал да ги донесат при него, за да види страданията им. Но като видял, че те са здрави, нозете им са невредими, а лицата - светли и весели, сметнал това за вълшебство и още повече увеличил страданията им. Той оковал телата им в тежки железни окови, а после ги подкарал на още по-далечен път. По пътя спрял на едно място, принесъл жертва на идолите и седнал в съдилището.

Валерий не можал повече да понесе безчестието на боговете си и заповядал на палачите да хванат свети Карп, да го вържат и жестоко да го бият с тръни. Цялото тяло на светеца било покрито с рани и части от плътта му падали под ударите. Но това не стигало на мъчителя и той призовал други палачи. Едни от тях горели ребрата на мъченика със свещи, а други сипвали в раните му сол, така че земята се оросявала с кръвта му, жилите му се късали и му причинявали силна болка. Но колкото по-силно било мъчението му, толкова по-силно се укрепявал той в търпението и любовта си към Бога.

Палачите го измъчвали, докато не се изморили. После го хвърлили в тъмница, а той благодарял на Бога, Който го сподобил да пострада заради Него.

Когато Валерий не знаел какво още да измисли, той решил да прекрати мъченията, защото се надявал, че ако до време остави светиите, болката от раните ще увеличи страданията им и ще ги направи по-слаби за предстоящото изпитание. Но мъчениците, които имали за свой лекар Христа, заради Когото доброволно приемали рани, били изцелени не само от болките, но и от язвите си, така че от тях не се виждала и следа, което много раздразнило безумния мъчител. Колкото повече се облекчавали страданията им, толкова повече се измъчвало сърцето на Валерий и горяло в ярост като в огън.

След известно време той отново седнал в съдилището, обзет от жестокост и ярост. А светите мъченици застанали пред него със светъл поглед и весел лик, като че били повикани на пиршество. Беззаконикът искал да ги уплаши с яростта си, но от безстрашните им сърца и дръзновени уста чул такива думи: - Защо, мъчителю, обременяваш себе си и слугите си, като често ни викаш на съд, а после ни отвеждаш, като ни мъчиш и не произнасяш нашата последна присъда? Надяваш се да ни отвърнеш от Христа и от истината? По-скоро ще ни видиш мъртви, отколкото да се подчиним на твоето безбожно желание.

След тези думи Валерий заповядал по земята да бъдат разсипани парчета от глинени съдове и железни гвоздеи. Положили мъчениците голи върху тях и започнали да ги влачат и да им нанасят жестоки удари. Но и сред тези мъчения Господ не оставил рабите си. Той побързал да им яви помощта Си, като се повдигнал като разрушител и отнел оскърблението им, и внезапно чирепите и гвоздеите изчезнали безследно, а светците останали невредими. Това предизвикало още по-големия гняв на съдията и той заповядал да режат хълбоците им с бръсначи, но славейки Бога, те доблестно търпели всичко.

После Валерий събрал люти зверове и устроил зрелище. Довели мъчениците и пуснали против тях една мечка. Всички мислели, че тя веднага ще ги разкъса, но звярът не проявил кръвожадния си нрав и сякаш почитайки светците, легнал в нозете им. После пуснали лъв, който не само се оказал кротък като мечката, но Божията сила се проявила в него още по-дивно, защото ревейки, той проговорил с човешки глас, порицавайки гонителите и упоритата им жестокост. А те запушили ушите си и сметнали това за вълшебство. Тогава съдията заповядал да хвърлят светите мъченици в една яма с вар. На безумецът се трудел напразно, като се противял на Бога, Който навред пазел рабите Си невредими. Светиите престояли в ямата три дни и излезли невредими.

Колкото повече се убеждавал Валерий, че не може да победи светиите, толкова повече се разгарял с гняв срещу тях. Той ги обул в железни ботуши, пълни с остри гвоздеи, и ги накарал да бягат, но и с това не могъл да победи непобедимите Христови воини. После нагорещил силно една пещ и ги хвърлил в нея. Заедно с мъчениците в пламъка влязла и блажената Агатоника, сестрата на свети Папила, защото пожелала да участва в същите подвизи и да умре заради Христа. Огнената пещ не само не ги изгорила, но с Христовата сила се превърнала в прохлада, защото се изсипал пороен дъжд, угасил огъня и охладил пещта. Когато светците излезли невредими, отново били хвърлени в тъмницата и там пеели към Бога, като че били в църква. Като не знаел какво още да стори и се срамувал от поражението си, мъчителят произнесъл окончателната си присъда и заповядал да бъдат посечени с меч. Когато отвеждали светиите и Агатоника на мястото за наказание, те се радвали и въздигали ръцете си към небето, като се молели не само за себе си, но и за палачите си, и завършили подвига си, посечени с меч. Светите им тела били безчестно захвърлени и неохранявани. Вярващите ги взели тайно, погребали ги с почести, славейки нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух чест и поклонение вовеки. Амин.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

"С мълчание се извършва предателство към Бога" - св. Григорий Богослов

Преди да запознаем читателите с основните проблеми свързани с въвеждането на “поправения” юлиански календар в богослужението на официалната ни православна църква ще кажем, че спасителен път има, защото сам Господ е казал ...”ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят"... (Мат. 16:18). За алтернативата на цялото това безумие, което се случва около нас, ще поговорим в края на материала.

"Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт" (Деян. 1:7)